Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 135

— Той има чар — отбеляза Вика.

Звучеше като ентомолог, който говори за хитиновата черупка на някой бръмбар.

— Сигурно са решили, че е отдавна изгубеният им арийски брат.

— Вие двамата сте странна двойка.

— Ние не сме двойка.

— Не исках да кажа това. Не се притеснявай, Льова. Знам, че харесваш момичета.

Баща ми ме наричаше Льова и когато чух този прякор от устата й — толкова неочаквано, но толкова естествено, все едно ме беше наричала така от години насам, — ми се прииска да се разплача.

— Преди се ядоса, нали? Когато той каза, че искаш да ме съблечеш.

— Той непрекъснато говори глупости.

— Значи не искаш да ме съблечеш, така ли?

Вика се беше усмихнала подигравателно, стъпила с раздалечени крака в снега, натъпкала ръцете си в джобовете на гащеризона.

— Не знам.

Да, това беше глупав и страхлив отговор, но вече не можех да следвам завоите на всички събития, които се случваха тази сутрин.

В един момент си мислех, че ми остават само няколко минути живот; в следващия момент една снайперистка от Архангелск флиртуваше с мен. Дали флиртуваше с мен? Дните се бяха превърнали в хаотична поредица от катастрофи; това, което следобед изглеждаше невъзможно, до вечерта вече беше общоприет факт. Трупове на германци валяха от небето; канибали продаваха наденици от смляно човешко месо на пазара „Сенной“; жилищни блокове падаха на земята; кучета ставаха бомби; замръзнали войници ставаха указателни табели; партизанин с половин лице се олюляваше в снега и тъжно се взираше в своите убийци. Нямах храна в стомаха си, месо по костите си и достатъчно енергия, за да разсъждавам върху този жесток парад. Просто вървях нататък и се надявах някъде по пътя да има още половин филия хляб за мен и дузина яйца за дъщерята на полковника.

— Той ми каза, че баща ти е бил известен поет.

— Не беше толкова известен.

— Такъв ли искаш да станеш? Поет?

— Не. Нямам талант за това.

— А за какво имаш талант?

— Не знам. Не всеки има талант.

— Така е. Въпреки всичко, което ни повтаряха като малки.

Ако се съди по това, което се виждаше, Коля изнасяше някаква лекция на войниците, събрани в полукръг около него, като ръкомахаше непрекъснато, за да подчертае думите си. В един момент посочи към мен и аз усетих как гърлото ми се сви, когато германските войници се обърнаха и ме погледнаха любопитно и развеселено.

— Какво им разправя, по дяволите?

Вика сви рамене.

— Ако не внимава, ще го застрелят.

Войниците не изглеждаха съвсем убедени, но Коля продължи да ги придумва и най-сетне един от тях оправи ремъка на карабината си „МР40“ на рамото и се затича към края на конвоя, като поклащаше глава все едно и сам не можеше да повярва, че е послушал този умопобъркан руснак. Коля кимна на останалите, събрани около него, пусна някаква последна шега, която ги накара да се усмихнат широко, и се върна при нас, без да бърза.