Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 134

— Виждате ли офицерските коли в края на конвоя? — попита ни тя, като гледаше в тази посока, но не посочи с ръка.

— Това е най-вкусният хляб, който съм ял от лятото насам — каза Коля, който вече си беше изял всичко.

— Виждате ли командирската кола със свастиките на бронята? Това е колата на Абендрот.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам, защото го следим от три месеца. Едва не го застрелях до Будогошч. Това е неговата кола.

— Какъв е планът? — попита Коля, като човъркаше едно зрънце кимион, което беше заседнало между зъбите му.

— Когато конвоят отново потегли, ще изчакам да се приближи и ще стрелям. Няма да е толкова трудно.

Погледнах напред и назад по пътя. Бяхме по средата на нещо, което приличаше на цял батальон, обградени от стотици въоръжени германци и бронирани коли. Планът на Вика означаваше, че след няколко минути ще умрем, независимо дали тя щеше да улучи целта си или не.

— Аз ще стрелям — каза Коля. — Вие двамата с Лев застанете при онези кретени от кооператива. Няма смисъл всички да загиваме.

Вика сви устни в нещо като усмивка и поклати глава.

— Аз стрелям по-добре.

— Никога не си ме виждала да стрелям.

— Точно така. И стрелям по-добре.

— Няма значение — казах им аз. — Стреляйте и двамата, какво значение има? Мислите ли, че след това ще оставят жив някого от нас?

— Момчето има право — каза Коля.

Той огледа неграмотните военнопленници около нас, които тропаха с крака и пляскаха с ръце, за да се стоплят — повечето бяха фермери, които никога не се бяха отдалечавали на повече от няколко километра от кооперативите си. Сред тълпата имаше и няколко редници от Червената армия. Не се съмнявах, че поне един или двама от тях можеха да четат не по-зле от мен.

— Колко казаха, че са пленниците? Трийсет и осем?

— Вече са трийсет и седем — каза Вика.

Тя забеляза, че я гледам, и отвърна на погледа ми с безмилостните си сини очи.

— Колко време ще издържиш според теб, преди някой от тези селяни да забележи, че ти липсва нещо там долу… — тя посочи към чатала ми — …и реши да те издаде, за да му сипят допълнително супа?

— Трийсет и седем… Струват ми се прекалено много, за да ги пожертваме за един германец — каза Коля.

— Трийсет и седем военнопленници, които отиват да работят в стоманолеярните заводи? Тези хора вече не са руска жива сила — каза тя с ниския си безизразен глас. — Те са германски работници. А Абендрот определено си струва.

Коля кимна, като се взираше в командирската кола в далечината.

— Искаш да кажеш, че ние сме пешки, а той е топ.

— Ние сме по-малко от пешки. Пешките имат някаква стойност.

— Ако можем да вземем топ, и ние ще имаме стойност.

В момента, в който го каза, Коля примигна и ме погледна. После изведнъж се усмихна уверено; цялото му казашко лице грейна, озарено от величието на поредната му идея.

— Може би има и друг начин. Почакайте ме тук една минута.

— Какво правиш? — попита го Вика, но вече беше твърде късно; той беше тръгнал към най-близката групичка войници.

Германците присвиха очи, когато го забелязаха, и сложиха пръст на спусъка, но Коля вдигна ръце и започна да им бърбори нещо на родния им език, весел и безгрижен, все едно всички се бяхме събрали да гледаме някакъв военен парад. След трийсет секунди те вече се смееха на смешките, които им разказваше. Един от войниците дори му подаде цигарата си, за да си дръпне от нея.