Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 103

Коля сякаш беше неподвластен на умората, което едновременно ме дразнеше и ме изумяваше. Самият аз успявах да се движа единствено като си набелязвах някое далечно дърво и си обещавах, че няма да спирам, докато не стигна до него — а след като стигнехме до това дърво, си набелязвах друго и се заклевах, че това вече наистина ще бъде последното. Коля, от друга страна, изглеждаше способен с часове наред да крачи през гората, без да спира да държи речи с театралния си шепот.

Изчаках малко, за да се уверя, че е свършил, преди да кимна.

— Това е хубаво.

— Нали? — каза бързо той, доволен да го чуе.

Нещо в начина, по който отговори, ме накара да го погледна по-внимателно на лунната светлина.

— Цялата книга ли си научил наизуст?

— Е, не чак толкова. По някой откъс оттук-оттам.

Снегът беше станал по-дълбок, защото преодолявахме един хребет, и аз се бях задъхал като някой старец с един бял дроб, докато се олюлявах към следващото дърво.

— Може ли да те попитам нещо?

— Току-що го направи — каза той с дразнещо самодоволната си усмивка.

— Какво си записваш в онзи бележник?

— Зависи от деня. Понякога просто бележки за нещо, което съм видял. Друг път чувам някой да каже нещо, един или два реда, и ми харесва как звучи.

Кимнах и започнах нов експеримент — да затварям първо едното си око в продължение на десет секунди, а после другото, така че да си почиват.

— Защо питаш?

— Защото мисля, че всъщност пишеш „Дворната хрътка“.

— Мислиш, че… искаш да кажеш, че пиша за „Дворната хрътка“?

Е, да де. Нали аз ти казах за това? Някой ден ще изнасям лекции за тази книга. В цяла Русия има може би седем души, които знаят за Ушаков повече от мен.

— Според мен Ушаков изобщо не съществува — казах аз и побутнах шапката си нагоре, за да го виждам по-добре. Непрекъснато ми повтаряш, че книгата е някаква класика, а аз никога не съм чувал за нея. И толкова се зарадва, когато ти казах, че този откъс ми харесва, все едно се гордееш с него. Ако ти цитирам нещо от Пушкин и ти ми кажеш, че е добре написано, аз няма да се гордея, нали? Защото не съм го написал аз.

Изражението на Коля изобщо не се промени. Лицето му не признаваше нищо и не отричаше нищо.

— Но ти хареса, нали?

— Не е лошо. Току-що ли го измисли?

— През последните няколко часа. Знаеш ли какво ме вдъхнови? Онова стихотворение на баща ти. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“.

— Това беше другото нещо, по което те разкрих. Ти направо го окраде.

Той се разсмя и от устата му в мразовития въздух бликна голям облак пара.

— Говорим за литература. Не го наричаме кражба, а цитат. А първото изречение от романа? Хареса ли ти?

— Не си спомням какво беше първото изречение от романа.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета“.