Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 102

— Това е интересна теория. Трябва да й разкажеш за нея.

На всяка крачка се опитвах да стъпвам в следите на партизанина, който вървеше на осемнайсет крачки пред нас. Беше по-лесно да се ходи по отъпкани следи, отколкото в мекия сняг, но човекът пред мен имаше дълги крака и аз се затруднявах да следвам крачките му.

— Чакай да си изясня нещо — казах аз малко задъхан, като се наведох да мина под един протегнат клон, зареден с борови иглички. — Отиваме в Новое Кошкино, за да намерим щаба на Айнзацгрупен, защото те може да имат някакви яйца, нали?

— Това правим заради полковника. Но заради нас самите и заради Русия отиваме в Новое Кошкино, за да избием Айнзацгрупен, защото те трябва да бъдат избити.

Наведох глава, така че по-голямата част от лицето ми да бъде защитена от вятъра зад вдигнатата яка на бащиното ми палто. Какъв беше смисълът да говорим повече? Коля се смяташе за нещо като бохем, за свободомислещ човек, но по неговия си начин вярваше също толкова силно, колкото всяко пионерче. А най-лошото беше, че и аз бях съгласен с него. Айнзацгрупен трябваше да бъдат унищожени, преди да унищожат нас. Просто не исках да поемам отговорността да ги унищожавам лично. Какво се очакваше да направя — да проникна в леговището им, въоръжен само с нож? Преди пет дни идеята за тази експедиция щеше да ми изглежда точно като великото приключение, което бях очаквал още от началото на войната. Но сега, когато наистина бях попаднал в него, ми се искаше да бях заминал още през септември заедно с майка ми и сестра ми.

— Спомняш ли си как свършва част първа от „Дворната хрътка“? Когато Радченко вижда стария си преподавател да се клати по улицата и да ругае гълъбите?

— Най-слабата сцена в историята на литературата.

— О, прощавай, ти не беше чел книгата.

В упорството на Коля имаше нещо необяснимо успокоително — беше готов отново и отново да пуска едни и същи шеги, ако изобщо можеха да се нарекат така. Беше като веселия изкуфял дядо, който седи на масата за вечеря, изпоцапан със супа от цвекло, и за пореден път разказва как се е срещнал с императора, макар че всичките му роднини вече могат да рецитират този разказ по памет.

— Трябва да знаеш, че това е един от най-красивите откъси в литературата. Едно време преподавателят му е бил прочут писател, но сега е напълно забравен. Радченко се срамува, докато гледа стареца. Гледа го през прозореца на спалнята си — защото Радченко никога не излиза от апартамента си, нали си спомняш, не е излизал от седем години — и вижда как старият професор се отдалечава по улицата, като рита гълъбите и ги ругае.

Коля се прокашля и започна да декламира: „Дарбата е непоносима любовница. Тя е прекрасна; когато си с нея, хората те виждат и те забелязват. Но тя чука на вратата ти във всякакви часове и изчезва, когато си иска, и не се интересува от нищо друго в живота ти: жена ти, децата ти, приятелите ти. Тя е най-вълнуващата вечер от твоята седмица, но някой ден ще те изостави завинаги. И някоя вечер, след като не си я виждал от години, ще я видиш под ръка с някой по-млад мъж и тя ще се престори, че не те познава.“