Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 101

Ботушът ми потъна в една пряспа мек сняг и аз едва не си изкълчих глезена. Коля спря и погледна назад, когато ме чу да се препъвам, но аз успях да се изправя, бързо му кимнах и продължих да вървя без чужда помощ.

Момичетата, които живееха в къщата, бяха тръгнали едновременно с нас. Те нямаха палта и зимни ботуши; германците им ги бяха взели, след като Зоя беше избягала. Момичетата нямаха друг избор, освен да се навлекат с всичко, с което разполагаха — всяка риза, всеки пуловер и всеки чифт гамаши, докато не започнаха да се олюляват под тежестта на дрехите си и да се клатят в голямата стая като пияни селянки с наднормено тегло. Галина беше предложила да вземат палтата на нацистите, но останалите бързо я накараха да замълчи — шансовете им да оцелеят и без това бяха минимални, ако ги заловят, но ако ги заловят, облечени с палтата на убити офицери, това със сигурност щеше да е краят.

Двамата с Коля ги бяхме целунали по бузите на прага. Те бяха решили да не ходят в Ленинград; някои от тях все още имаха роднини в града, но чичовците и братовчедите им сигурно вече бяха мъртви или бяха избягали на изток. И по-важно — в Ленинград нямаше нищо за ядене дори за жителите на града, какво остава за четири момичета от селата, които нямат купони за храна. Нямаше смисъл да ходят в Ленинград, така че бяха решили да се отправят на юг. Бяха взели всички останали провизии, след като партизаните прибраха това, което искаха. Корсаков им остави два от пистолетите „Люгер“ на германците, за да се защитават с тях. Шансовете им не бяха добри, но момичетата изглеждаха обнадеждени, когато излязоха от къщата. Бяха живели като затворнички там в продължение на няколко месеца и всяка нощ бяха преживявали собствената си форма на мъчение, а сега бяха свободни. Целунах всичките осем бузи, помахах им за довиждане и никога повече не ги видях и не чух нищо за тях.

Нещо ме удари по рамото, очите ми рязко се отвориха и аз осъзнах, че съм вървял в нещо като полусъзнателен транс. Коля вече крачеше до мен, а ръката му в ръкавицата ме стискаше през палтото.

— Тук ли си още? — попита ме тихо той, като ме гледаше с искрена тревога.

— Тук съм.

— Ще вървя до теб. За да не заспиш.

— Корсаков каза да…

— Няма да изпълнявам заповедите на тази проклета свиня. Нали видя как се отнасяше с момичетата?

— Мислех, че вие двамата сте най-добри приятели.

— В момента имаме нужда от него. А малката му приятелка… видях как я гледаше до камината. Иска ти се да гръмнеш снайперистката, а? А? Ха!

Поклатих глава — бях прекалено изтощен дори да изсумтя в отговор на жалката му шега.

— Бил ли си някога с червенокоса? О, чакай, какви ги говоря — ти никога не си бил с никаква. Добрата новина е, че са истински дяволи в леглото. Две от трите най-добри чукания в живота ми са били с червенокоси. Или поне две от четирите. От друга страна, те мразят мъжете. В тях се таи много гняв, приятелю. Внимавай.

— Всички червенокоси мразят мъжете, така ли?

— Като се замислиш, това е съвсем логично. Всяка червенокоса, която можеш да срещнеш, най-вероятно е потомък на някой викинг, който е тичал насам-натам и е отсичал с брадва ръцете на хората, преди да се хване да изнасили нейната прапрапрабаба. Във вените им тече кръвта на нашествениците.