Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 105

Тя сложи по една ръка на гърбовете ни и ни блъсна напред, така че се върнахме по местата си в колоната, на девет крачки разстояние един от друг, като млъкнахме от срам.

Замислих се за несъществуващия писател Ушаков и неговия несъществуващ шедьовър „Дворната хрътка“. По някаква причина не се ядосвах на Коля, че ме е излъгал. Беше необичайна, но безобидна лъжа и колкото повече вървях, толкова по-добре разбирах мотивите му. Коля изглеждаше безстрашен, но във всеки от нас се крие някакъв страх; страхът е част от нашето наследство. Все пак сме потомци на кротките малки земеровки, които са се свивали в сенките, докато покрай тях с гръм и трясък са минавали огромни чудовища. Коля не се притесняваше от канибали и нацисти, но се страхуваше да не се изложи — страхуваше се някой непознат да не се присмее на редовете, които е написал.

Баща ми имаше много приятели, повечето от тях писатели, и те бяха избрали да се събират в нашия апартамент, защото майка ми готвеше много вкусно, а баща ми никога не гонеше никого. Майка ми се оплакваше, че работи в хотел „Интелектуалец“. Навсякъде вонеше на цигарен дим, а фасовете стърчаха от саксиите и плуваха в наполовина изпити чаши чай. Една вечер един експериментален драматург беше забил десетки фасове в бучки разтопен восък от свещи по масата в кухнята, които представляваха римските и картагенските военни части, за да представи двойната обходна маневра на Ханибал в битката при Кана. Майка ми мърмореше за шума, за счупените чаши и за петната от евтино украинско вино по килима, но аз знаех, че й харесва да посреща многобройните поети и романисти и обожава да поглъщат нейното специално задушено и да изпадат в екстаз от нейните, кексове. Когато беше млада, беше хубава жена и макар че самата тя не обичаше да флиртува, все пак й харесваше, когато хубави мъже флиртуват с нея. Седеше до баща ми на дивана и слушаше дебатите, речите и възраженията, като не казваше нищо, но чуваше всичко и пазеше собственото си мнение за обсъждането с баща ми, което щяха да проведат, след като и последният пияница с олюляване си тръгне от апартамента. Самата тя не беше писателка, но беше много добра читателка, със страстни и разнообразни вкусове и баща ми много вярваше на нейната преценка. Когато в нашия апартамент идваше някой от великите, някой като Манделщам или Чуковски, тя не ги посрещаше по-специално, но аз забелязвах, че ги наблюдава с повишено внимание и преценява как се държат с баща ми. В нейните представи литературната общност беше разделена на чинове също толкова точно, колкото армията — чиновете нямаха названия или пагони, но си бяха чинове и тя искаше да знае какво положение заемаше баща ми.

Понякога, след като бяха пресушени достатъчно бутилки вино, някой поет се изправяше, като се олюляваше леко, сякаш под напора на силен вятър, и рецитираше новото стихотворение, което е написал. Бях на осем години и тайно надничах във всекидневната от коридора, като знаех, че скоро ще ме хванат, и се надявах да ме хване баща ми (беше почти невъзможно да го разгневиш за разлика от майка ми, която не скъпеше твърдата си ръка по задните ми части), така че стихотворенията не ми говореха нищо. Повечето от поетите искаха да бъдат като Маяковски и макар че не можеха да се мерят с неговия талант, можеха да имитират неговата загадъчност, като крещяха стихове, които нямаха никакъв смисъл за едно осемгодишно момче и вероятно не говореха повече на никой друг в стаята. Но въпреки че стихотворенията не ме впечатляваха, поетите го правеха — тези огромни мъже с рунтавите им вежди, които винаги стискаха цигари между пръстите си, а дългите стъбла от пепел се натрошаваха и се сипеха по пода при всеки по-бурен жест. Понякога, макар и рядко, някоя жена също се изправяше срещу втренчените погледи на останалите — според майка ми дори Ахматова го беше направила веднъж, макар че аз не си спомнях да съм я виждал.