Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 100

— Можем да вземем колите на германците — казах аз, вдъхновен от собствената си идея. — Да оставим момичетата в Питер и…

Както повечето идеи, които смятах за вдъхновяващи, и тази вече не ми се струваше толкова блестяща още преди да стигна до края на второто изречение.

— Да подкараме немски военни джипове към Ленинград — каза Коля. — Да, това е умно. И след като собствената ни армия ни издуха от пътя, някакъв селски казак ще издърпа димящите ни трупове от взривените коли и ще си каже: „Ха! Тези германци са същите като нас!“ Не, лъвче мое, все още няма да се връщаме в Питер. Имаме работа в Новое Кошкино.

17

ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО ОТНОВО газехме през снега, а споменът за топлата къща вече избледняваше в паметта ми. От двете ни страни се издигаха могъщи борове, докато вървяхме един след друг, на девет крачки разстояние от човек до човек, според изричната заповед на Корсаков. Не разбирах какъв е тактическият смисъл от тази формация, но не се съмнявах, че тези хора бяха майстори на засадите и знаеха какво правят. Коля вървеше пред мен и когато навеждах глава, виждах единствено долния край на палтото му и черните му кожени ботуши. Останалите хора в нашия малък керван бяха като фантоми, невидими и нечути, освен когато някой настъпваше суха клонка или отваряше скърцащата капачка на манерката си, за да отпие глътка от все още горещия чай.

Никога не бях вярвал във всеизвестната истина, че войниците се научават да спят, докато вървят, но докато крачехме на изток, унасян от ритъма на ботушите ни, които се вдигаха над снега и отново се спускаха в него, аз от време на време изпадах от ръба на будното състояние. Дори студът не можеше да ме накара да остана буден. Новое Кошкино беше само на няколко километра от къщата, ако се върви по пътя, но ние се движехме далеч от всякакви пътища, като заобикаляхме германски лагери, в които двамата с Коля със сигурност щяхме да се натресем, ако не бяхме с придружителите си. Корсаков беше казал, че пътят ще ни отнеме четири часа; още преди да изтече първият от тях, аз вече се чувствах така, все едно някой беше налял гъст сироп през дупка, отворена в черепа ми. Всичко, което правех, се случваше бавно. Ако исках да се почеша по носа, осъзнавах командата на мозъка и неохотното подчинение на ръката си, дългото пътешествие на ръката към лицето, издирването на носа (който при обичайни обстоятелства не беше трудна мишена и накрая благодарното завръщане на ръката в уютната й малка пещера в дълбините на моряшкото палто на баща ми.

Колкото повече се изтощавах, толкова по-съмнителен ми се струваше целият този сценарий. Как беше възможно това да е истина? Бяхме отряд от омагьосани мишки, които маршируваха под тебеширената луна на черната дъска на небето. В Новое Кошкино живееше магьосник, който знаеше древните слова, способни да ни превърнат обратно в някогашните човешки същества. Но по пътя ни дебнеха опасности — великански черни котки, които драскаха с нокти по леда, когато се нахвърляха върху нас, а ние панически търсехме укритие и дългите ни опашки трепереха от страх.