Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 98

— О, да — отвърна елфът, извръщайки глава. — Тук попаднахте право в целта, господин пилигрим. Властта има своите методи и инструменти. Такива, с които е невъзможно да се спори.

* * *

Галерата се блъсна в обраслия с водорасли и раковини кей. Спуснаха подвижните мостчета. Разнесоха се викове, проклятия, команди.

Чайки пищяха и грабваха отпадъците, които покриваха мръсната зелена вода в пристанището. На брега беше пълно с хора. Най-вече във военни униформи.

— Край на пътуването, господа елфи — каза нилфгардският командир на конвоя. — Пристигнахме в Дилинген. Излизайте! Очакват ви!

Наистина ги чакаха.

Нито един от елфите — и със сигурност не Фаоилтиарна, — нито за миг не повярва на обещанията за справедлив съд и амнистия. Катериците и офицерите от бригада „Врихед“ не таяха илюзии относно съдбата, която ги очаква от другата страна на Яруга. Повечето вече се бяха примирили с нея, приемаха я стоически, дори безразлично. Сигурно си мислеха, че вече нищо не може да ги изненада.

Но грешаха.

Измъкнаха ги от галерата, подрънкващи с окови, изкараха ги на кея, след това на крайбрежната улица, където стояха въоръжени войници. Виждаха се и цивилни. От онези, чиито очи се стрелкаха бързо, прескачаха от лице на лице, от фигура на фигура. „Селекционери“ — помисли си Фаоилтиарна. И не сбърка. Разбира се, не можеше да разчита на това, че ще пропуснат осакатеното му лице. Но и не разчиташе.

— Господин Исенгрим Фаоилтиарна? Железния вълк? Каква приятна изненада! Моля, излезте!

Войниците го измъкнаха от редицата оковани елфи.

— Va fail! — извика му Коинеах Да Рео, когото също разпознаха и изведоха други военни, носещи жаба с редански орли. — Sa’ved’se caerme dea!

— Ще се срещнете — изсъска цивилният, който отдели Фаоилтиарна, — но според мен ще се срещнете в ада. Него вече го чакат в Дракенборг. Я почакайте малко! Този господин тук дали случайно не е Риордаин? Вземете го!

Общо от колоната изведоха трима. Само трима. Фаоилтиарна разбра и изведнъж — той дори се изненада — го обзе страх.

— Va fail! — извика към приятелите си изведеният от колоната Ангус Бри Кри, дрънчейки с веригите си. — Va fail, fraeren!

Войникът го блъсна грубо.

Не ги отведоха далеч. Само до една барака близо до пристанището. До пристана, над който се извисяваше гората от мачти.

Цивилният даде знак с глава. Блъснаха Фаоилтиарна към един стълб с греда, на която хвърлиха въже. Към въжето започваха да привързват желязна кука. Сложиха Риордаин и Ангус да седнат на два стола, поставени на землистата площадка.

— Господин Риордаин, господин Бри Кри — произнесе хладно цивилният. — Вие сте включени в указа за амнистия. Съдът реши да прояви милосърдие. Но справедливостта трябва да възтържествува — добави той, без да изчака реакцията им. — И за това заплатиха семействата на онези, които вие убихте, господа. Присъдата е произнесена.

Риордаин и Ангус дори не успяха да гъкнат. Нанизаха на шиите им примки, стегнаха ги, събориха ги заедно със столовете и ги повлякоха по отъпканата земя. Когато с окованите си ръце те се опитаха да дръпнат впиващите се в гърлата им въжета, изпълнителите на присъдата опряха колене в гърдите им. Проблеснаха ножове, плисна кръв. Сега дори примките не можеха да заглушат виковете, писъците, от които косите настръхваха. Това продължи дълго. Както винаги.