Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 96
Анджей Сапковски
А
И повече никой не успя да го задвижи.
* * *
— Да живеят джуджетата!
„Каква тълпа, каква шайка — мислеше си йерархът Хемелфарт, благославяйки с трепереща ръка маршируващите брадати дребосъци. — Кого ми приветствате? Продажните наемници, безсрамните джуджета! Що за странна сбирщина? Кой, в края на краищата, спечели войната, те или ние? О, богове, трябва да обърна внимание на кралете за това. Когато историците и писателите се хванат за работа, ще трябва да им наложим строга цензура. Наемниците, вещерите, алчните разбойници, нечовеците и всички други подозрителни елементи трябва да изчезнат от страниците на историята на човечеството. Трябва да се зачеркнат, задраскат, изтрият. Нито дума за тях. Нито дума.
Нито дума и за него — помисли си йерархът, стиснал устни и впил поглед в Дийкстра, който наблюдаваше парада с изморено изражение на лицето.
Трябва да посъветвам кралете за този Дийкстра — помисли си йерархът. — Съществуването му е позор за порядъчните хора.
Безбожник и негодник. Нека изчезне безследно. И да бъде забравен.“
* * *
„Няма да стане, пурпурна лицемерна свиня — мислеше си Филипа Ейлхарт, която просто четеше мислите на йерарха. — Мечтаеш си да управляваш, да диктуваш и да влияеш? Да вземаш решения? Няма да стане. Можеш да решаваш само въпросите, свързани с хемороидите ти, но и там решенията ти едва ли ще имат някакво значение.
А Дийкстра ще остане. Докато ми е необходим.“
* * *
„Все някога ще сбъркаш — мислеше си жрецът Вилемер, гледайки блестящите карминени устни на Филипа. — Все някога някоя от вас ще сбърка. Възгордяването, наглостта и нахалството ще ви погубят. Заговорите, които плетете. Аморалността. Мерзостта и перверзните, на които се подчинявате, от които се състои животът ви. Щом сбъркате, всичко ще излезе наяве, ще се разнесе вонята от греховете ви. Този момент неминуемо ще настъпи.
Дори и да не сбъркате, пак ще се намери начин да ви обвинят. Ще сполети някое нещастие човечеството, ще дойде някакво поражение, ще го нападне някаква напаст — я зараза, я епидемия… И тогава ще обвинят вас. Ще ви обвинят, че не сте успели навреме да предотвратите опасността, че не сте успели да ликвидирате последствията.
За всичко ще бъдете виновни вие.
И тогава ще пламнат кладите.“
* * *
Престарелият раиран котарак, наричан заради цвета на козината си Рижко, умираше. Умираше в мъки. Трепереше, напъваше се, драскаше по земята, повръщаше кръв и слуз, разкъсваха го конвулсии. На всичко отгоре имаше и кървава диария. Мяукаше, макар и това да беше под достойнството му. Мяукаше жалостиво, тихо. Отслабваше бързо.
Рижко знаеше защо умира. Или поне се досещаше какво го убива.
Няколко дни по-рано в цинтрийското пристанище спря странен кораб, стар и много мръсен платноход, с почти разпадащ се скелет. На носа на платнохода едва се четеше името му „Катриона“. Рижко, естествено, нямаше как да прочете надписа. Използвайки швартоващите въжета, от странния платноход на брега се измъкна един плъх. Само един. Слаб, едва движещ се. Липсваше му едното ухо.
