Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 100

— Ех, Ори, Ори. Голям мъж си, а такива глупости…

— Кхъ, кхъ…

— Дойдох да се сбогувам, Ори.

Ройвен го погледна изненадано.

— Разбираш ли, стари приятелю — продължи шпионинът, без да чака секретаря си да изкашля нещо смислено, — аз също остарях и се оказва, че също съм глупак. Споменах една дума на един човек. Само една на само един… И се оказа, че това е с една дума и с един човек повече, отколкото трябва. Заслушай се внимателно, Ори. Чуваш ли ги?

Ококорил изненадано очи, Ори Ройвен поклати глава в знак на отрицание. Дийкстра помълча за миг.

— Не ги чуваш, значи. А аз ги чувам. По всички коридори. Плъховете тичат из третогорската крепост, Ори. Идват насам. Приближават се с меките си миши лапички.

* * *

Те изникнаха от сенките, от мрака. Черни, с маски, пъргави като плъхове. Стражите и пазачите във вестибюла изпопадаха, без да гъкнат, под бързите удари на кинжалите с тънки остриета. По подовете на третогорския замък потече кръв, разля се по паркета, изцапа го, пропи се в скъпите венгербергски килими.

Те вървяха по коридорите, оставяйки след себе си само трупове.

Той е там — каза един, сочейки към вратата. Черният шал, който закриваше лицето му до очите, приглушаваше гласа му. — Влезе там! В канцеларията, където работи Ройвен, вечно кашлящият дъртак.

— Оттам няма изход. — Очите на другия, командира, горяха през процепите на черната кадифена маска. — От стаята след канцеларията няма друг изход. Тя дори няма прозорци.

— Пазете коридорите. Всички врати и прозорци. Няма да ни се измъкне. В капан е.

— Напред!

Вратата поддаде под силните ритници. Кинжалите проблеснаха.

— Смърт! Смърт на кървавия палач!

— Кхъ, кхъ? — Ори Ройвен надигна глава от книгите и ги погледна с късогледите си сълзящи очи. — Слушам ви. Как мога, кхъ, кхъ, да ви бъда полезен?

Убийците разбиха вратата на личния апартамент на Дийкстра, претърсиха стаите, душеха като плъхове по ъглите. От стените полетяха гоблени, картини и пана, кинжалите разрязаха драпериите и тапицериите.

— Няма го! — извика един, влитайки в канцеларията. — Няма го!

— Къде е? — извика водачът, надвесен над Орли, пронизвайки го с погледа си през процепите на черната маска. — Къде е това кърваво псе?

— Няма го — отвърна спокойно Ори Ройвен. — Нали сами виждате.

— Къде е? Говори! Къде е Дийкстра?

— Да не съм пазач на брат си? — закашля се Ори.

— Ще умреш, старче!

— Аз съм стар, болен и ужасно изморен човек. Кхъ, кхъ. Не се страхувам нито от вас, нито от ножовете ви.

Убийците избягаха от стаята. Изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили. Не убиха Ори Ройвен. Те бяха поръчкови убийци. А в дадените им заповеди не се споменаваше нищо за Ори Ройвен.

Орибасиус Джанфранко Паоло Ройвен, магистър по право, прекара шест години в различни затвори, разпитван непрекъснато от сменящи се следователи, които му задаваха въпроси за най-различни, често на пръв поглед безсмислени неща и дела.

След шест години го освободиха. Дотогава той вече се беше превърнал в пълна развалина. Скорбутът го беше оставил без зъби, анемията — без коси, глаукомата — без зрение, астмата — без дъх. Пръстите и на двете му ръце бяха начупени при разпитите.