Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 141

— Въобще не му действа — чу се пълният с отчаяние глас на Цири. — Твоята магия въобще не го лекува, Йенефер.

— Пристигнахме… — Йенефер с усилие помръдваше устните си. — Пристигнахме твърде късно…

— Магията ти не действа — повтори Цири, все едно не я чуваше. — Каква е ползата от цялата ви магия?

„Права си, Цири — помисли си Трис, усещайки как гърлото й се свива. — Можем да призовем градушка, но не можем да прогоним смъртта. Въпреки че второто може да изглежда по-лесно.“

— Пратихме да повикат лекар — изхриптя застаналото до Лютичето джудже. — Но нещо не го виждам…

— Късно е да викате лекар — каза Трис, изненадана от спокойния си глас. — Той умира.

Гералт отново потрепери, изплю кръв, изпъна се и замря. Лютичето, все още подкрепящ Трис, въздъхна отчаяно, джуджето започна да ругае. Йенефер застена, изражението на лицето й изведнъж се измени, намръщи се и стана ужасно грозно.

— Няма по-ужасна картина от плачеща магьосница — рязко отсече Цири. — Ти сама си ме учила на това. Но сега си наистина жалка, Йенефер. Ти и твоята магия, която не става за нищо.

Йенефер не отговори. С двете си ръце придържаше отпуснатата, изплъзваща се глава на Гералт и с треперещ глас повтаряше заклинанията. По дланите й, по бузите, по челото на вещера проблясваха синкави пламъчета и проблясваха искри. Трис знаеше каква енергия е необходима за тези заклинания. Знаеше също, че те няма да помогнат в този случай. Беше повече от уверена, че тук нямаше да помогнат дори заклинанията на специализиралите се в това лечителки. Беше твърде късно. Магиите на Йенефер само я изтощаваха. Трис дори се изненада, че чернокосата магьосница издържа толкова много.

Тя спря да се изненадва, когато Йенефер замлъкна по средата на поредната магическа формула и се отпусна на паважа до вещера.

Едното от джуджетата отново изруга. Другото стоеше с наведена глава. Лютичето, който все още подкрепяше Трис, подсмърчаше.

Изведнъж рязко притъмня. Повърхността на езерото се замъгли, като вещерски котел, и се забули в изпарения. Над водата започнаха да се трупат кълба от мъгла и на вълни да настъпват към брега, покривайки всичко с гъста белота, в която всички звуци се изгубваха и утихваха, изчезваха контурите, размиваха се формите.

— А аз — рече бавно Цири, без да се изправя от окървавения паваж, — някога се отказах от силата си. Ако не се бях отказала, сега щях да го предпазя. Да го излекувам, сигурна съм. Но вече е твърде късно. Отказах се и нищо не мога да направя. Получава се така, сякаш именно аз съм го убила.

Тишината беше разкъсана от гръмкото цвилене на Келпи. После от глухото възклицание на Лютичето.

Всички се вцепениха.

* * *

От мъглата изникна един бял еднорог. Той тичаше леко, въздушно, безшумно, вдигнал изящно красивата си глава. В това нямаше нищо необичайно, всички знаеха легендите, които единодушно твърдяха, че еднорозите тичат леко, въздушно и безшумно, и държат главите си вдигнати с присъщото им изящество. Въпреки че беше странно как така еднорогът тича по повърхността на езерото, а водата дори не се набръчква.