Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 143

Такива неща прави със сетивата мъглата, гъстата мъгла над езерото Ескалот.

— Готово, Цири — рече глухо магьосницата. — Лодката ти те чака.

Цири отметна коси от челото си и подсмръкна.

— Извини ме пред дамите от Монтекалво, Трис — каза тя. — Но няма как иначе. Не мога да остана тук, щом Гералт и Йенефер си тръгват. Просто не мога. Дамите от Ложата трябва да го разберат.

— Трябва.

— Сбогом, Трис Мериголд. Всичко хубаво, Лютиче. Всичко хубаво на всички.

— Цири — прошепна Трис. — Сестричке… Позволи ми да отплавам с вас…

— Сама не знаеш за какво молиш, Трис.

— Дали някой ден пак…

— Сигурно — прекъсна я Цири.

Тя се качи в лодката, която се разклати и веднага отплава. Разтвори се в мъглата. Останалите на брега не чуха нито един плясък, не видяха нито една вълна, нито движение на водата. Сякаш това не беше лодка, а призрак.

Съвсем за кратко след това можеха да видят малката въздушна фигурка на Цири, виждаха как се оттласква с дълъг прът от дъното, как гони и без това бързо плаващата лодка.

След това остана само мъглата.

„Тя ме излъга — помисли си Трис. — Повече няма да я видя. Никога. Няма да я видя, защото Vaesse deireadh aep eigean. Нещо приключва…“

— Нещо приключва — обади се с променен глас Лютичето.

— Нещо започва — отговори му Ярпен Зигрин.

Някъде от края на града се разнесе силно кукуригане на петел.

Мъглата започна бързо да се разсейва.

* * *

Гералт отвори очи. През затворените му клепачи го беше подразнила играта на светлини и сенки. Видя над себе си листа, калейдоскоп от блещукащи на слънцето листа. Видя натежал от ябълки клон.

На челото и бузите си усещаше леко докосване на пръсти. Пръсти, които познаваше. Които обичаше до божа.

Болеше го коремът, боляха го ребрата, а стегнатият бандаж убедително подсказваше, че град Ривия и тризъбата вила изобщо не са били среднощен кошмар.

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да види очите му. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

— Но въпреки това — въздъхна той, — бих искал да знам къде се намираме.

— Аз също — рече Йенефер тихо и след известно време.

* * *

— И това е краят на историята? — попита след малко Галахад.

— Откъде накъде! — възрази Цири, като триеше крак в крак и изтръскваше изсъхналия пясък, който беше полепнал по пръстите и стъпалата й. — Ти така ли искаш да свърши историята? Аз не бих искала!