Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 133

А после историята омръзнала на всички и изобщо престанали да се занимават с нея.

* * *

— В зимника! — повтори вещерът, неспокойно вслушвайки се в бързо приближаващия се рев и виковете на тълпата. — Джуджетата — в зимника! Без глупаво геройство!

— Вещерю — простена Золтан, стиснал брадвата. — Не мога… Там загиват мои братя…

— В зимника. Помисли за Еудора Брекекес. Искаш ли да овдовее още преди сватбата?

Аргументът подейства. Джуджетата слязоха в зимника. Гералт и Лютичето прикриха входа със сламената рогозка. Вирсинг, който обикновено беше блед, сега беше бял. Като извара.

— Видях погрома в Марибор — въздъхна той, гледайки входа към зимника. — Ако ги намерят там…

— Връщай се в кухнята.

Лютичето също беше блед. Гералт не беше много учуден от това. В нечленоразделния и монолитен допреди малко рев, достигащ до тях, започнаха да звучат отделни ноти. Такива, при звука на които косите се изправяха.

— Гералт — простена поетът, — аз малко приличам на елф…

— Не ставай глупав.

Над покривите разцъфнаха облаци дим. А на улицата изскочиха бегълци. Джуджета. И от двата пола.

Двама от тях, без да се замислят, скочиха във водата и заплуваха напред, рязко порейки водата. Останалите се разбягаха. Част от тях завиха към кръчмата.

От улицата изскочи тълпа. Тя бягаше по-бързо от джуджетата. Жаждата за кръв надделяваше.

Виковете на умиращите пробождаха ушите, оцветените стъкла на кръчмата се разтресоха. Гералт почувства, че ръцете му започват да треперят.

Едното джудже буквално го разкъсаха на части. Друго, повалено на земята, за няколко секунди беше превърнато в окървавено месо. Набодоха една жена с вили и копия, а дете, което тя защитаваше до самия край, просто стъпкаха и го размазаха с ударите на токовете си.

Трима — джудже и две жени — бягаха право към кръчмата. Ревящата тълпа се понесе подир тях.

Гералт дълбоко въздъхна. Изправи се. Чувствайки върху себе си изпълнените с ужас погледи на Лютичето и Вирсинг, свали от камината сихила — меча, изкован в Махакам, в ковачницата на самия Рундурин.

— Гералт… — застена сърцераздирателно поетът.

— Добре — каза вещерът, насочвайки се към изхода. — Но това е за последен път! Да пукна, ако не е за последен път!

Излезе на верандата и скочи напред, с бърз замах разсичайки бияч с дрехите на зидар, който замахваше към една от жените с мистрията си. На следващия отсече ръката, вкопчила се в косите на другата жена. С два резки удара повали двамата, ритащи падналото на земята джудже.

И тръгна към тълпата. Бързо, въртейки се в полуобороти. Нарочно удряше широко, на пръв поглед безпорядъчно, знаейки, че такива удари са особено кървави и зрелищни. Не искаше да ги убива. Искаше само здравата да ги осакати.

— Елф! Елф! — разнесе се див глас от тълпата. — Убийте елфа!

„Преувеличение — помисли си той. — Лютичето може и да мине за елф, но аз — ни най-малко.“