Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 131

Той свали меча от облегалката на стола.

— Това е твоят сихил, Золтан Чивай. Връщам ти го с благодарност и поклон. Добре ми служи. Помогна ми. Спаси живота на мнозина. И отне живота на мнозина.

— Вещерю… — Джуджето вдигна ръка в отбранителен жест. — Мечът е твой. Не съм ти го давал на заем, подарих ти го. Подаръците…

— Млъквай, Чивай. Връщам ти меча. Няма да ми трябва повече.

— Да, бе! — усъмни се Ярпен. — Налей ми водка, Лютиче, защото той започва да говори като стария Шрадер, когато в рудника изпусна кирката върху главата си. Гералт, знам, че си дълбока натура с възвишена душа, но, моля те, престани с тези шегички, защото, както виждаш, в аудиторията я няма нито Йенефер, нито някоя друга от твоите магьоснически любовнички, а сме само ние, старите кучета. На нас не ни ги разправяй тия, че мечът не ти трябва повече, че вещерите вече не са необходими, че светът е такъв и онакъв. Ти си вещер и ще си останеш вещер.

— Не, няма да си остана — възрази меко Гералт. — Вероятно ще се учудите, стари кучета, но стигнах до извода, че е глупаво да се пикае срещу вятъра. Глупаво е да си залагаш главата за някого. Дори и ако ти плаща. И екзистенциалната философия няма нищо общо с това. Няма да повярвате, но от известно време насам собствената ми кожа ми стана страшно скъпа. Стигнах до извода, че е глупаво да я подлагам на опасност, защитавайки другите.

— Забелязах — кимна Лютичето. — От една страна, това е умно. От друга…

— Няма друга.

— Йенефер и Цири имат ли нещо общо с решението ти? — попита след малко Ярпен.

— Много общо.

— Тогава всичко е ясно — въздъхна джуджето. — Наистина, не ми е много ясно как ти, майсторът на меча, възнамеряваш да съществуваш, как смяташ да си осигуриш приличен живот. Защото не мога да си те представя например да отглеждаш зеле, но личният избор трябва да се уважава. Стопанино, ела тук. Това е меч, махакамски сихил от ковачницата на самия Рундурин. Беше подарък. Получилият го не желае да го ползва повече, подарилият го не може да го приеме обратно. Така че приеми го ти и го закачи над печката. Преименувай кръчмата в „При вещерския меч“. И нека тук в дългите зимни вечери се водят разговори за съкровища и чудовища, за кървави войни и ожесточени битки, за смърт. За голяма любов и непоколебимо приятелство. За смелост и чест. Нека този меч настройва слушателите и вдъхновява бардовете. А сега ми налейте в тази чаша водка, господа, тъй като смятам да продължа да говоря, да кажа дълбоки истини и да разясня различни философии, включително и екзистенциални.

Наляха водка по чашите в тишина и с приповдигнато настроение. Погледнаха се искрено в очите и пиха. С не по-малка приповдигнатост. Ярпен Зигрин се изкашля, обходи с поглед слушателите и се увери, че всички са достатъчно съсредоточени и тържествени.

— Прогресът — повтори той натъртено — ще осветява мрака, защото именно затова съществува прогресът, както и задникът съществува да се седи върху него. Ще бъде все по-светло, все по-малко ще се боим от тъмнината и от стаеното в нея Зло. Може би ще дойде ден, в който изобщо ще престанем да вярваме, че в мрака се е стаило нещо. Ще се смеем на подобни страхове. Ще ги наричаме детински. Ще се срамуваме от тях. Но винаги, винаги ще съществува мрак. И винаги в мрака ще има Зло, винаги в тъмнината ще има нокти и зъби, убийства и кръв. И винаги ще има нужда от вещери.