Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 127

— Стоката се заседява — добави Золтан. — Няма превоз. Функционират само лихварството и натуралният стокообмен. Видяхте ли пазара? До бедняците, разпродаващи и разменящи остатъците си от стока, спекуланти трупат богатства…

— Ако отгоре на всичко това се случи да има слаба реколта, през зимата народът ще започне да измира от глад.

— Толкова зле ли са нещата?

— Докато си идвал от юг, трябва да си видял селата и селищата. Спомни си дали в много от тях си чул лай на кучета.

— Ясно — плесна се по челото Лютичето. — Знаех си… Нали ти казвах, Гералт, че нещо не е наред? Че нещо липсва! Ха! Сега разбирам какво е! Нямаше кучета! Никъде нямаше…

Той изведнъж се сепна, погледна към кухнята, откъдето прииждаше ароматът на чесън и подправки, и в очите му се мярна уплаха.

— Не се бой — изсумтя Ярпен. — Нашето месце не е от лаещите, мяучещите или от викащите: „Милост!“. Нашето месо е съвсем различно. Достойно за крале!

— Кажи най-накрая, джудже!

— Когато получихме писмото ви и стана ясно, че ще се видим именно в Ривия, двамата със Золтан се зачудихме с какво да ви нагостим. Мислихме, мислихме, чак ни заболя главата от мислене. Тогава отидохме в елшовата гора край езерото. Гледаме, там пълно с градински охлюви. Взехме торбата и я натъпкахме догоре с охлюви…

— Много от тях ни избягаха — поклати глава Золтан Чивай. — Бяхме доста подпийнали, а те — дяволски бързи.

Поредната стара шега накара джуджетата да избухнат в смях.

— Вирсинг — Ярпен посочи занимаващия се при печката мъж — е майстор по приготвяне на охлюви, а тази работа изисква голям талант. Но той е превъзходен кулинар. Преди да овдовее, държаха с жена си кръчма в Марибор и кухнята му беше такава, че самият крал посрещаше гости при него. Яденето ще е един път, казвам ви!

— А за начало ще похапнем прясна сьомга от бездънните бездни на тукашното езеро. И ще пийнем домашна водка от бездънните бездни на местните зимници.

— Разказвайте, господа — напомни им Ярпен, докато наливаше. — Разказвайте!

* * *

Сьомгата беше още топла, тлъста, ухаеща на дим от елшово дърво. Водката беше леденостудена.

Пръв заразказва Лютичето. Цветисто, гладко, с лирически отклонения, разкрасявайки разказа си с ярки и приказни орнаменти, които почти успяваха да отклонят вниманието от измишльотините и преувеличенията. После го смени Гералт. Разказваше само истината и говореше толкова сухо, скучно и безцветно, че Лютичето не издържа и започна да се намесва, което предизвика явно недоволство у джуджетата.

А после разказът завърши и настъпи продължителна тишина.

— За стрелкинята Милва! — Золтан Чивай се изкашля й вдигна халбата си. — За нилфгардеца. За Регис билкаря, който в колибата си нагости пътниците с мандрагорова ракия. И за тази Ангулеме, с която не се познавахме. Лека им пръст, на всичките! Нека там, в отвъдния свят, да имат всичко, което не им е достигало тук. И нека имената им живеят в песните и легендите за вечни времена. Да пием за тях!