Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 125

— И какво от това? — присви очи Гералт.

— А, на вас може и да ви е все едно — сви рамене съдържателят. — Защото този, който остави съобщението, беше джудже. Щом си имате работа с такива… ваша воля. Вие си решавате коя компания ви е по-приятна.

— Не сме особено придирчиви, що се отнася до компаниите — подхвърли Лютичето, кимайки към крещящите и дърпащите се взаимно при масата си младежи с черни куртки и превръзки на пъпчивите си чела. — Но тази не ни допада особено.

Стопанинът остави лъснатата халба и ги изгледа с неприязън.

— Трябва да бъдете по-снизходителни — подхвърли той поучително. — Младежите трябва да изпуснат парата. Имаме тук един такъв израз: да изпуснат парата. Войната много им е навредила. Бащите им са загинали…

— А майките им са разгулни — довърши Гералт с глас, леден като планинско езеро. — Разбирам и съм изпълнен със снизхождение. Или поне се опитвам. Да си вървим, Лютиче.

— Вървете, вървете, уважаеми — каза без никакво уважение кръчмарят. — Но после да не кажете, че не съм ви предупредил. В последно време в района на джуджетата човек може да си изпати. В определени случаи.

— Какви случаи?

— Откъде да знам? И какво ми влиза в работата?

— Да вървим, Гералт — подкани го Лютичето, виждайки с крайчеца на окото си, че онеправданите от войната младежи, по-точно онези от тях, които все още бяха запазили някаква ясна мисъл, ги заглеждат със сълзящи от фистеха очи.

— Довиждане, господин кръчмар. Кой знае, може пак някога да се отбием за малко. Когато тези надписи вече ги няма на входа.

— И кой от тях не ви харесва? — попита предизвикателно съдържателят, смръщвайки чело. — Може би този за джуджетата?

— Не. Този за готвача.

Трима от младежите станаха от масата, леко олюлявайки се, явно с намерението да им преградят пътя. Девойка и двама юноши с черни куртки. И мечове на гърбовете.

Гералт не забави крачка. Вървеше, а лицето и очите му бяха студени и абсолютно равнодушни.

Мърльовците в последния момент му направиха път, отстъпвайки назад. Лютичето надуши прииждащата от тях миризма на бира. А също и на пот. И страх.

— Трябва да свикваме — каза вещерът, когато излязоха. — Трябва да се приспособяваме.

— Понякога е трудно.

— Това не е аргумент. Това не е аргумент, Лютиче.

Въздухът беше горещ, плътен и лепкав. Като супа.

* * *

Навън, пред странноприемницата, двамата младежи с черни куртки помагаха на светлокосата девойка да се измие в коритото. Девойката сумтеше и твърдеше нечленоразделно, че вече се чувства по-добре, и че трябва да пийне нещо. И че ще отиде на пазара, за да преобръщат сергиите, разбира се, но първо трябва да пийне.

Девойката се казваше Надя Еспозито. Това име е записано в аналите. И е влязло в историята.

Но Гералт и Лютичето не можеха да знаят това. Девойката — също.

* * *

Уличките на града пулсираха от живот, а това, което поглъщаше изцяло жителите и посетителите на Ривия, беше търговията. Създаваше се впечатление, че всички тук търгуват с всички и опитват да разменят всичко за нещо по-скъпо. Отвсякъде гърмеше какофония от викове — рекламираха стоката си, пазаряха се разпалено, лъжеха се, гръмко се обвиняваха в измами, кражби, мошеничество и други грехове, нямащи нищо общо с търговията.