Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 126

Преди Гералт и Лютичето да се доберат до „Брястово“, им се наложи да откажат множество изгодни предложения. Освен всичко друго им предложиха: астролабия, желязна лула, комплект прибори за хранене, украсени с герба на рода Франгипанови, акции на меден рудник, буркан с пиявици, раздърпана книга със заглавие „Мнимото чудо, или главата на медузата“, две черни цорчета, еликсир, повишаващ потентността, а също — срещу замяна — не особено млада, не особено слаба и не особено чистоплътна жена.

Едно чернобрадо джудже с невероятно нахалство се опитваше да им пробута евтино огледалце с медно-цинкова рамка, твърдейки, че това е вълшебното огледалце на Камбускана, когато някакъв хвърлен камък изби стоката от ръцете му.

— Крастав дребосък! — развика се, докато бягаше, бос и мръсен бездомник. — Нечовек! Брадат козел!

— Да ти изгният червата, човешки боклук! — закрещя джуджето. — Да ти изгният и да ти изтекат през задника!

Хората гледаха и мълчаха навъсено.

* * *

Квартал „Брястово“ се намираше до самото езеро, при залива, сред елши, плачещи върби и разбира се, брястове. Тук беше много по-тихо и по-спокойно, никой нищо не купуваше и не искаше да продава. От езерото полъхваше ветрец, особено приятен след задушния и вонящ, пълен с мухи град.

Не се наложи да търсят дълго кръчмата „При Вирсинг“. Още първият минувач я посочи, без да се замисля.

На стъпалата на обгърната с пълзящ грах и дива роза веранда, над която се виждаха налепени лястовичи гнезда, седяха две брадати джуджета, пийващи си бира от прилепени към коремите им халби.

— Гералт и Лютичето — каза единият и се оригна. — Дълго ме накарахте да ви чакам, негодници.

Гералт слезе от коня.

— Здравей, Ярпен Зигрин. Радвам се да те видя, Золтан Чивай.

* * *

Те бяха единствените посетители на кръчмата, силно миришеща на печено, чесън, подправки и още нещо — неуловимо, но много приятно. Седяха на голяма маса до прозореца, с изглед към езерото, което през боядисаното стъкло изглеждаше тайнствено, привлекателно и романтично.

— Къде е Цири? — попита без встъпления Ярпен Зигрин. — Нали не е…

— Не — бързо го прекъсна Гералт. — Ще дойде тук. Всеки момент. Е, брадатковци, разказвайте какво се говори при вас.

— Казах ли ти? — подхвърли насмешливо Ярпен. — Не ти ли казах, Золтан? Връща се от края на света, където, ако се вярва на слуховете, е газил в кръв, убивал дракони и свалял империи. А нас ни пита какво се говори при нас. С една дума — вещер.

— На какво ухае толкова вкусно тук? — обади се Лютичето, подушвайки.

— На обяд — каза Ярпен Зигрин. — На месо. Хайде, Лютиче, попитай откъде имаме месо.

— Няма да попитам, защото го знам този виц.

— Не бъди свиня.

— Откъде имате месо?

— Само допълзя.

— А сега сериозно. — Ярпен избърса сълзите си след продължителния смях, макар че вицът, честно казано, беше доста стар. — Положението с храната е критично, както винаги след война. Не може да се намери месо. Дори и птици няма. С рибата също е зле… Фермите са опожарени, складовете са разграбени, изкуствените езерца са източени, полята пустеят…