Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 123

Тя замълча за момент и продължи в настъпилата в колонната зала на замъка Монтекалво тишина:

— Аз, отдавайки последна своя глас, вземам под внимание още нещо. Което не се уравновесява с нищо и уравновесява всичко.

Следвайки погледа й, жените се обърнаха към стената, към мозайката, на която сглобената от малки разноцветни камъчета змия Уробос беше захапала със зъби собствената си опашка.

— Това е Предопределението — продължи магьосницата, впила в Цири тъмните си очи. — В което аз, Филипа Ейлхарт, от не толкова отдавна започнах да вярвам. Което аз, Филипа Ейлхарт, не толкова отдавна започнах да разбирам. Предопределението не е присъда на провидението, не са свитъци, написани от ръката на демиург, не е фатализъм. Предопределението е надежда. Изпълнена с надеждата, вярвайки, че това, което е съдено да се случи, ще се случи, давам гласа си. Давам го на Цири. Детето на Предопределението. Детето на Надеждата.

Тишината в потъналата в светлосенки колонна зала на замъка Монтекалво трая дълго. През прозореца долитаха крясъците на кръжащия над езерото орел-рибар.

— Госпожо Йенефер — прошепна Цири, — означава ли това…

— Да вървим, дъще — отговори тихо Йенефер. — Гералт ни чака, а пътят е дълъг.

* * *

Гералт се събуди и скочи. Крясъкът на нощна птица все още кънтеше в ушите му.

Дванайсета глава

После магьосницата и вещерът направиха шумна сватба. И аз бях там, пих вино и медовина. И живели щастливо, но много кратко. Той умрял леко, от сърдечен пристъп. Тя умряла скоро след него, но приказката не казва от какво. Говорят, че от мъка, но кой ли вярва на приказки?

Флорънс Деланой, „Приказки и предания“

Добраха се до Ривия на шестия ден след юнското новолуние.

Излязоха от горите на склона на хълм и веднага долу под тях блесна огледалната повърхност на езерото Лок Ескалот, което имаше формата на руната, дала наименованието му. В огледалото на водата се виждаха обраслите с бяла ела и лиственица хълмове Краг Рос, поставящи началото на масива Махакам. И червените покриви на кулите на разположения върху нос в езерото замък Ривия, зимна резиденция на кралете на Лирия. А в залива на южния край на езерото Лок Ескалот лежеше град Ривия с предградията му, чиито къщи изглеждаха като гъбки, поникнали по брега на езерото.

— Е, май пристигнахме — отбеляза Лютичето, засланяйки очите си с длан. — Ето, че кръгът се затвори — в Ривия сме. Колко странно се заплита съдбата… Не виждам на кулите на замъка синьо-бялото знаме, значи кралица Меве я няма в замъка. Всъщност не мисля, че тя все още си спомня за твоето дезертьорство…

— Повярвай ми, Лютиче — прекъсна го Гералт, насочвайки коня си надолу по склона, — безразлично ми е какво си спомня тя за мен.

Недалеч от града, близо до бариерата, имаше шарена палатка, приличаща на козунак. Пред палатката, върху един кол висеше бял щит с червена ивица. Под вдигнатото платнище на входа на палатата стоеше рицар с пълно снаряжение и бяла яка, украсена със същия герб като щита. Рицарят се вглеждаше внимателно и много подозрително в преминаващите покрай него жени с кърпи на главите, катранджии с мехове стока, пастири, амбулантни търговци и старци-просяци. Когато видя приближаващите се Гералт и Лютичето, очите му проблеснаха с надежда.