Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 122

— Защо?

Всички погледнаха към тази, която се беше обадила. Йенефер.

— Аз все още съм член на Ложата — каза тя. — Никой не ме е лишил от членство. Никой не е приет на мое място. Формално имам право на глас. Мисля, че е ясно как ще гласувам. По такъв начин гласовете „за“ надделяват и въпросът е решен.

— Твоята наглост излиза от границите на добрия вкус, Йенефер — каза Сабрина, сплитайки пръстите си, окичени с ониксови пръстени.

— На твое място щях покорно да мълча — добави сериозно Шеала. — И да си мисля за предстоящото гласуване, предмет на което ще си самата ти.

— Аз подкрепих Цири — каза Францеска, — но теб, Йенефер, трябва да те призова да спазваш реда. Ти излезе от Ложата, като избяга и отказа да сътрудничиш. Нямаш никакви права. Имаш само задължения, дългове, които трябва да платиш, и присъда, която трябва да изслушаш. Ако не беше това, нямаше да те пуснат да прекрачиш прага на Монтекалво.

Йенефер удържа Цири, която явно беше готова да скочи и да се развика. Цири, без да се съпротивлява, се отпусна в креслото с подлакътници във вида на глави на сфинксове и се вторачи в госпожа Совата, Филипа Ейлхарт, която се надигаше от креслото си и се надвесваше над масата.

— Йенефер няма право на глас — заяви гръмко тя. — Това е ясно. Но аз имам. Изслушах всички присъстващи и най-накрая, струва ми се, мога да гласувам и аз?

— Какво искаш да кажеш? — смръщи вежди Сабрина.

Филипа Ейлхарт погледна през масата. Срещна очите на Цири и се потопи в тях.

* * *

Дъното на басейна е направено от разноцветна мозайка, плочките менят цвета си и изглеждат подвижни. Водата трепка, в нея си играят светлосенки. Под огромните като чинии листа на лилиите, сред зелените водорасли се мяркат каракуди и кефали. Във водата се отразяват огромните тъжни очи на девойка, дългите й коси докосват повърхността на водата, плават по нея.

Девойката, забравила за всичко, вкарва ръце между стъблата на лилиите, надвесила се над ръба на басейна с фонтана. Толкова й се иска да докосне някоя от златистите и червените рибки. Рибките се приближават до ръцете й, плуват наоколо, но не й позволяват да ги хване, неуловими като призраци, като самата вода. Дланите на тъмнооката девойка се свиват, без да са уловили нищо.

— Филипа!

Най-любимият глас. И все пак девойката не се откъсва веднага. Продължава да гледа водата, рибките, лилиите, отражението си.

— Филипа!

* * *

— Филипа! — Резкият глас на Шеала де Танкарвил я изтръгна от вглъбеността й. — Чакаме те.

От отворения прозорец повея хладен пролетен вятър. Филипа Ейлхарт потрепна. „Смъртта — помисли си тя. — Смъртта премина покрай мен.“

— Тази Ложа — изрече най-накрая тя уверено, гръмко и ясно — ще решава съдбата на света. Защото Ложата е като света, негово отражение. Тук в равновесие се оказаха здравият разум, невинаги означаващ студена подлост и пресметливост, и сантименталността, която невинаги е наивна. Отговорността и желязната, дори наложена със сила дисциплина, и отвращението от насилието, мекостта и доверчивостта. Деловитата студенина на всемогъществото… и сърцето.