Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 113

— Ще видим.

— Не разчитай на мен. Нямам намерение да ставам свидетел на това.

— Никой не те и моли. Но ще ти кажа, че Невестулчицата има добро сърце и прощава всичко. Наистина, побесня, когато ме хвана с младата баронеса Никве…

Но сега вече трябва да се е поуспокоила! Разбрала е, че мъжът не е създаден за моногамия. Простила ми е и сигурно ме чака…

— Ти си безнадеждно глупав — отбеляза Гералт, а Цири с енергично кимане потвърди, че мисли същото.

— Няма да споря с вас — нацупи се Лютичето. — Още повече, че това са интимни неща. Повтарям още веднъж: Невестулчицата ще ми прости. Ще напиша подходяща за случая балада или сонет, ще й я изпратя, а тя…

— Спести ни го, Лютиче.

— Да, наистина, какво има да говоря с вас. Хайде, да вървим. Дий, Пегас! Дий, белоног змей!

Продължиха по пътя си.

Беше май.

* * *

— Заради теб — изрече с упрек вещерът, — заради теб, прогонен любовнико, ми се наложи да бягам от Тусент като някакъв престъпник или изгнаник. Дори не успях да се видя с…

— С Фрингила Виго? Не би и могъл да се видиш. Скоро след тръгването ви, още през януари, тя отпътува в неизвестна посока. Просто изчезна.

— Нямах предвид нея — изкашля се Гералт, виждайки как Цири с интерес е наострила уши. — Исках да се видя с Рейнар. Да го запозная с Цири…

Лютичето заби поглед в гривата на Пегас.

— Рейнар дьо Боа-Фресне — измънка той — някъде в края на февруари загина в сблъсък с партизани в прохода Сервантес, в района на заставата Ведета. Анариета го награди посмъртно с орден…

— Млъкни, Лютиче.

Лютичето млъкна, удивително послушен.

* * *

Месец май продължаваше да тече и времето се затопляше. От ливадите изчезнаха яркожълтите млечници, заменени от пухкавите бели глухарчета.

Беше зелено и много топло. Освен през моментите на краткотрайни бури, въздухът беше плътен, горещ и лепкав като мед.

* * *

На двайсет и шести май се прехвърлиха през Яруга по нов, бял и миришещ на смола мост. Останките от стария мост, почернели и овъглени греди, се виждаха във водата и по брега.

Цири ставаше неспокойна.

Гералт знаеше. Знаеше намеренията й, знаеше за плановете, знаеше за договорката й с Йенефер. Беше готов. И все пак мисълта за радялата го бодна болезнено. Сякаш там, в гърдите, зад ребрата, дремеше и изведнъж се пробуди малък противен скорпион.

* * *

На отбивката на пътя, водещ към село Копривница, зад руините на стара, изгоряла кръчма, стоеше — сигурно поне от сто години — разклонен дъб, който сега, през пролетта, беше обсипан с мънички паяжини от цветчета. Населението на цялата околност, дори и от далечната Спала, бяха свикнали да използват огромните и достатъчно ниско разположени клони на дъба, за да окачват на тях дъски и табелки, съдържащи различна информация. По тази причина дъбът, използван за свързване между хората, се наричаше Дървото на Познанието за Доброто и Злото.

— Цири, започни от тази страна — нареди Гералт, слизайки от коня. — Лютиче, ти виж от другата.

Закачените на клоните дъсчици се люлееха, сблъсквайки се помежду си с кънтене.