Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 112

— Млъквай! — извика Гералт, разблъсквайки с коня си неохотно отстъпващата тълпа. — Млъквай, слез и ела тук, бърборко! Цири, да му прокараме път! Лютиче! Чуваш ли какво ти казвам?

— Гералт? Ти ли си?

— Не питай, а слизай по-бързо! Към мен! Скачай на коня!

Те се промъкнаха през стълпотворението и се понесоха в галоп по една тясна уличка. Цири отпред, а зад нея — Гералт и Лютичето върху Плотка.

— За какво е това бързане? — обади се Лютичето иззад гърба на Гералт. — Никой не ни заплашва. Никой не ни преследва.

— Засега. Твоята принцеса обича да си променя мнението и внезапно да отменя предишните си решения. Признай си, знаеше ли за помилването?

— Не знаех — промърмори Лютичето. — Но, признавам си, разчитах на него. Невестулчицата е любвеобилна и с добро сърце.

— Престани с тази твоя Невестулчица, по дяволите! Току-що се отърва по чудо от обвинение в обида на върховната власт, а сега искаш да попаднеш в алинеята рецидив?

Трубадурът млъкна. Цири спря Келпи и ги изчака. Когато се изравниха, тя погледна Лютичето и избърса сълзите си.

— Ех, ти… — каза тя. — Панкрац…

— На път — подкани я вещерът. — Да напуснем този град и пределите на княжеството. Докато още можем.

* * *

Почти на самата граница на Тусент, на мястото, откъдето вече се виждаше планината Горгона, ги настигна княжески куриер. Той мъкнеше подир себе си оседлания Пегас и носеше лютнята, наметалото и пръстена на Лютичето. Пратеникът пропусна покрай ушите си въпроса за сто и четирийсетте талера и осемдесетте халера, и изслуша, без да трепне, молбата на барда да предаде целувки на принцесата.

Тримата поеха нагоре по течението на Сансретур. Заобиколиха Белхавен.

Спряха се да нощуват в долината на Неви. На място, което помнеха и вещерът, и бардът.

Лютичето издържа дълго време, без да задава въпроси.

Но в края на краищата се наложи да му разкажат всичко.

И да се присъединят към мълчанието му. Към отвратителната, гнояща като язва тишина, настъпила след разказа.

* * *

По пладне на следващия ден бяха на Склоновете, при Ридбурн. Наоколо цареше ред и спокойствие. Хората бяха доверчиви и работещи. Чувстваха се в безопасност.

Навсякъде имаше натежали от трупове бесилки.

Заобиколиха града и се насочиха към Дол Ангра.

— Лютиче! — Гералт едва сега забеляза това, което трябваше да е забелязал отдавна. — А къде е безценният ти тубус? Твоят половин век поезия? Куриерът не го донесе. Останал е в Тусент!

— Остана — съгласи се равнодушно бардът. — В гардероба на Невестулчицата, под куп рокли, гащички и корсети. И нека си остане там за вечни времена.

— Обясни.

— Какво има да обяснявам? В Тусент имах достатъчно време да прочета всичко, което съм написал.

— И какво?

— Ще го напиша още веднъж. Отново.

— Разбирам — кимна Гералт. — Накратко казано, оказал си се същият калпав писател, какъвто и фаворит. Или казано направо, до каквото се докоснеш, го омазваш. Но ако все още имаш възможност да оправиш твоя „Половин век“, то при принцеса Анариета вече нямаш никакви шансове. Пфу, любовник, позорно изгонен. Няма какво да правиш физиономии! Не ти е писано да бъдеш принц на Тусент, Лютиче.