Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 111

— Не.

— Не?

— Не.

— Няма да го обезглавявам — отвърна навъсено палачът, изправяйки се. — Нека да ми прости, иначе няма да направя нищо.

— Господин виконт. — Тъжният чиновник хвана Лютичето за лакътя. — Не усложнявайте ситуацията. Хората са се събрали и чакат… Опростете му греха…

— Няма да го опростя и точка по въпроса!

— Господин палач. — Траурният тип се приближи до палача. — Отсечете му главата без опрощаване, а? Ще ви възнаградя…

Палачът безмълвно протегна огромната си като тиган длан. Траурният въздъхна, бръкна в кесията си и насипа в ръката му монети. Палачът известно време ги гледа, после стисна юмрука си. Очите в процепите на качулката проблеснаха зловещо.

— Добре — каза той, докато прибираше парите в джоба си и се обръщаше към поета. — На колене, упорити господине! Сложете си главата на пъна, злобен господине. Аз също мога да съм злобен, ако поискам. Ще ви отсека главата на два пъти. А ако не успея — и на три.

— Прощавам! — извика Лютичето.

— Благодаря.

— Е, щом прости — обади се навъсено траурният чиновник, — върнете ми парите.

Палачът се извърна и вдигна брадвата.

— Отдръпнете се, благородни господине — изрече приглушено и зловещо той. — Не се мотайте под оръжието. Нали знаете, че където падат глави, там летят и уши.

Чиновникът бързо отстъпи, като едва не падна от ешафода.

— Така добре ли е? — Лютичето падна на колене и сложи глава върху ешафода. — А, господине?

— Какво?

— Пошегувахте се, нали? Ще я отсечете наведнъж? С един замах? Нали?

Очите на палача проблеснаха.

— Изненада — промърмори той зловещо.

Тълпата изведнъж се развълнува, отстъпвайки път на навлизащ в площада ездач върху покрит с пяна кон.

— Стой! — извика ездачът, размахвайки огромен пергамент, украсен с червени печати. — Спрете екзекуцията! Нося заповед за помилване на осъдения!

— Отново? — промърмори палачът, спускайки вече вдигнатата брадва. — Отново помилване! Това вече става скучно!

— Помилване! Помилване! — закрещя тълпата. Жените на първи ред започнаха да се вайкат още по-гръмогласно. Мнозина, в по-голямата си част малолетни, започнаха да подсвиркват и да викат недоволно.

— Успокойте се, уважаеми господа и граждани! — извика траурният, разтваряйки пергамента. — Ето я волята на Нейна милост Ана Хенриета! В своята безкрайна доброта и в чест на сключения мир, който, както се съобщава, е бил подписан в град Цинтра, Нейна милост прощава престъпленията на виконт Юлиан Алфред Панкрац дьо Летенхов, известен и като Лютичето, и отменя екзекуцията му…

— Милата Невестулчица — каза Лютичето, широко усмихнат.

— … като същевременно заповядва на гореспоменатия виконт Юлиан Панкрац et cetera да напусне незабавно столицата и пределите на княжество Тусент и никога повече да не се връща тук, тъй като той е в немилост пред Нейна милост и тя повече не може да го гледа. Свободен сте, виконте.

— А имуществото ми? — извика Лютичето. — А? Стоките ми, полетата, горите и замъците можете да ги задържите, но ми дайте, по дяволите, лютнята, коня Пегас, сто и четирийсет талера и осемдесет халера, наметалото от енотова кожа, пръстена…