Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 114

Повечето от съобщенията бяха относно обичайните след война издирвания на изчезнали роднини. Имаше много обръщения от типа: „ВЪРНИ СЕ, ВСИЧКО ЩЕ ТИ ПРОСТЯ“, доста обяви за еротичен масаж и подобни услуги в близките селца и градове, много реклами и търговски оферти. Имаше любовна кореспонденция, доноси и анонимни бележки. Имаше дори дъски, съдържащи философските възгледи на авторите им — главно идиотско-безсмислени или крайно неприлични.

— Ха! — възкликна Лютичето. — Замъкът Растбург спешно се нуждае от вещер. Високо заплащане, нощуване в луксозно жилище, изключително вкусна храна. Ще се възползваш ли, Гералт?

— В никакъв случай.

Съобщението, което търсеха, беше намерено от Цири.

И тогава тя каза на вещера онова, което той отдавна очакваше.

* * *

— Отивам до Венгерберг, Гералт — повтори тя. — Не се мръщи. Знаеш, че съм длъжна. Тя ме чака там.

— Знам.

— Ти ще отидеш в Ривия, на онази среща, която все пазиш в тайна.

— Като изненада — поправи я той. — Не в тайна, а като изненада.

— Добре, като изненада. А аз ще направя във Венгерберг каквото трябва, ще взема Йенефер и след шест дни ще бъдем в Ривия. И няма да се сбогуваме, не се разделяме навеки. Довиждане!

— Довиждане, Цири.

— В Ривия, след шест дни — повтори тя, подкарвайки Келпи.

Веднага премина в галоп. Скри се от погледа на Гералт много бързо, а той почувства как някаква страшна студена, ноктеста лапа стиска стомаха му.

— Шест дни — повтори замислено Лютичето. — Оттук до Венгерберг и обратно до Ривия… Общо почти двеста и петдесет мили. Това е невъзможно, Гералт. Разбира се, с тази нейна омагьосана кобила, на която може да се движи със скоростта на куриер, три пъти по-бързо от нас, теоретично — само теоретично! — може да се измине такова разстояние за шест дни. Но дори и тази дяволска кобила трябва да си почива. А и за тайнствената работа, която Цири смята да свърши, също ще отиде известно време. Така че е неизпълнимо…

— За Цири няма неизпълними неща — стисна устни Гералт.

— Чак пък…

— Това изобщо не е онази девойка, която познаваше — прекъсна го Гералт. — Не е същата.

Лютичето мълча дълго време.

— Имам странното усещане…

— Млъкни. Не казвай нищо. Много те моля.

* * *

Месец май свърши. Наближаваше новолуние, лунният сърп вече беше съвсем тънък. Яздеха към открояващите се на хоризонта планини.

* * *

Пейзажът беше типично следвоенен. Тук-таме сред полетата се виждаха могили и гробове, в буйната есенна трева се белееха черепи и скелети. От клоните на крайпътните дървета висяха обесени, по пътищата, в очакване на гладна смърт, седяха просяци. На края на горите, в очакване просяците да отслабнат, стояха вълци.

Виждаха се обгорени места, където не растеше трева — там бяха бушували пожари.

Строяха се наново села, от които бяха останали само обгорени руини, недалеч от развалините се виждаха жени, разбиващи спечената земя с мотики. Препъвайки се, някои теглеха брани и плугове, а хамутите се врязваха в мършавите им рамене. Децата ловяха дъждовни червеи в изораните бразди.

— Имам неясното усещане — каза Лютичето, — че тук нещо не е както трябва. Че нещо не достига… Ти нямаш ли такова впечатление, Гералт?