Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 115

— А?

— Че нещо тук не е нормално?

— Тук нищо не е нормално, Лютиче. Нищо.

* * *

През нощта, топла, черна и безветрена, осветена от далечни припламвания на мълнии и изпълнена с неспокойното боботене на гръмотевиците, отпочиващите Гералт и Лютичето забелязаха как хоризонтът на запад се оцветява от червеното зарево на пожар. Не беше далеч — полъхналият вятър донесе миризмата на дим. Донесе и откъслечни звуци. Те чуваха — макар че не искаха да чуват — виковете на убивани хора, писъците на жени, наглия и тържествуващ вой на бандитите.

Лютичето мълчеше и постоянно поглеждаше тревожно Гералт.

Но вещерът дори не трепна и не обърна глава. А лицето му беше като от бронз.

На сутринта продължиха нататък. Дори не погледнаха вдигащия се над гората стълб дим.

А после се натъкнаха на колона преселници.

* * *

Колоната беше дълга. Вървяха бавно. Носеха малки вързопчета. Крачеха в пълна тишина. Мъже, юноши, жени, деца. Пристъпваха, без да плачат, без да се вайкат. Без викове, без отчаяни ридания.

Виковете и отчаянието бяха в очите им. Пустите очи на онеправдани хора. Ограбени, бити, прогонени.

— Кои са тези? — Лютичето не се впечатли от враждебността в очите на съпровождащия колоната офицер. — Кого прогонвате?

— Нилфгардци — отговори от височината на седлото си офицерът, румен младеж, най-много на осемнайсет. — Нилфгардски заселници — плъзнали са из земята ни като хлебарки. Така че ние ги чистим като хлебарки. Така е решено в Цинтра и е записано в мирния договор.

Той се наведе и се изплю.

— А аз — продължи той, гледайки предизвикателно Лютичето и вещера, — ако зависеше от мен, нямаше да ги пусна живи оттук, подлеците.

— А аз — обади се провлачено подофицерът с прошарени мустаци, хвърляйки към началника си поглед, явно лишен от уважение, — ако зависеше от мен, щях да ги оставя на спокойствие във фермите им. — Нямаше да гоня от страната добри земевладелци. Щях да се радвам, че стопанствата им процъфтяват. И че има какво да се яде.

— Тъп сте като галош, сержанте — промърмори офицерът. — Та това са нилфгардци! Друг език, друга култура, друга кръв. Да се радваме на стопанството им, и да отглеждаме змия в пазвата си? Предатели, готови да ни забият нож в гърба? Сигурно си мислите, че вече ще сме в мир с Черните за вечни времена? Не, нека да си ходят откъдето са дошли… Хей, войнико! Един там има количка. Вземи му я, живо!

Заповедта беше изпълнена усърдно. С помощта не само на тоягата и на юмруците, но и на шутове.

Лютичето се изкашля.

— А на вас това може би не ви харесва? — Младият офицер го измери с поглед. — Може би вие сте нилфгардец?

— Да не дават боговете — преглътна Лютичето.

Много от минаващите покрай тях машинално движещи се жени и деца бяха с разкъсани дрехи, с подпухнали и насинени лица, с покрити със засъхнали струи кръв бедра и хълбоци. На мнозина им се налагаше да ги придържат, за да могат да ходят. Лютичето погледна Гералт и му стана страшно.

— Време ни е да тръгваме — измънка той. — Всичко хубаво, господа войници.