Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 110

— Уважаеми господа и граждани на Боклер и околността! — провъзгласи той гръмко и печално, вторачил се в разгърнатия пергамент пред себе си. — Уведомявам ви, че Юлиан Алфред Панкрац, виконт Дьо Летенхов, познат и като Лютичето…

— Какво е Панкрац? — попита шепнешком Цири.

— … е признат от висшия съд на княжеството за виновен във всички приписвани му престъпления, злодеяния и прегрешения, а именно: оскърбление на върховната власт, държавна измяна, а освен това поругаване на достойнството на дворянското съсловие чрез нарушаване на клетва, писане на пасквили, клеветене, а също така неуместно разпуснато поведение, тоест разврат. Така че Трибуналът реши виконт Юлиан et cetera да бъде наказан, primo, с отнемане на герба чрез нанасяне върху щита на черна боя. Secundo, конфискуване на имуществото, земите, стоките, нивите, горите, замъците…

— Замъците — простена Гералт. — Какви замъци?

Лютичето леко се засмя. По изражението му си личеше, че решението на Трибунала за конфискуване на собствеността му много го забавлява.

— Tertio, главното наказание. Предвиденото за подобни престъпления наказание е влачене с коне, разпъване на колело и разкъсване на четири, но управляващата ни Ана Хенриета, Нейна светлост принцесата на Тусент и владетелката на Боклер, милостиво замени тези наказания с отсичане на главата с брадва. Да живее правосъдието!

Тълпата отговори с няколко нестройни викове. Застаналите в първите редове жени започнаха да се вайкат лицемерно и да хлипат престорено. Взеха децата си в ръце или на раменете си, за да не пропуснат нищо от представлението. Помощниците на палача изкараха насред ешафода един пън и го покриха с кърпа. Настана кратка суматоха, защото се оказа, че някой е откраднал върбовата кошница за главата, но бързо намериха друга.

Под ешафода четирима дрипльовци разтвориха носни кърпички, за да уловят с тях капки от кръвта. Имаше голямо търсене на подобни сувенири, добре се заработваше от тях.

— Гералт! — Цири не вдигаше наведената си глава. — Трябва да направим нещо…

Той не отговори.

— Искам да се обърна към хората — заяви гордо Лютичето.

— Само по-кратко, виконте.

Поетът застана на края на подиума, вдигна ръце.

— Хей, хора? — извика той. — Какво ново? Как сте?

— Живеем криво-ляво — обади се след дълга тишина някой от задните редове.

— Чудесно — кимна поетът. — Много се радвам. Е, сега вече можем да започваме.

— Господин палач — каза с високопарна тържественост траурният тип, — пристъпи към изпълнение на задълженията си!

Палачът се приближи, в съответствие със стария обичай се спусна на колене пред осъдения, наведе покритата си с качулка глава.

— Прости ми, добри човече — помоли той с гробовен глас.

— Аз? — учуди се Лютичето. — На теб?

— Аха.

— Никога.

— Ъ?

— За нищо на света. Защо да го правя? Видяхте ли го палячото? След минути ще ми отсече главата, а аз трябва да му прощавам? Ти подиграваш ли ми се? В такъв момент?

— Но как така, господине? — притесни се палачът. — Нали такъв е законът… И обичаят… Осъденият на смърт трябва да прости на палача… Добри господине! Опрости ми греха…