Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 106

— Разбирам, Цири — отвърна Йенефер. — Повярвай, и двамата те разбираме много добре, дъще. Да вървим.

* * *

Конете се носеха като вятър. Като магически вихър. Разтревожен от профучалата тройка конници, поредният пътник вдигаше глава. Вдигаше глава търговец в каруца със стоки, престъпник, бягащ от правосъдието, скитник преселник, когото политиците са изгонили от земята, на която се е заселил, доверявайки се на други политици. Вдигаха глави скитници, дезертьор и пилигрим с тояжка. Вдигаха глави, смаяни, изплашени. Несигурни какво са видели.

Из Ебинг и Гесо започнаха да се носят приказки. За Дивия лов. За трима призрачни конници.

Измисляха разказите вечер, в миришещите на затоплена мас и пържен лук стаи, в клубовете, задимените кръчми, странноприемниците, чифлиците, фабриките за смола, горските колиби и граничните застави. Измисляха и разказваха. За войната. За геройството и рицарството. За дружбата и справедливостта. За подлостта и предателството. За вярната и истинска любов, която винаги побеждава. За престъплението и възмездието, което винаги застига престъпника. За правосъдието, винаги справедливо.

За истината, която като олио винаги изплува на повърхността.

Измисляха, радвайки се на измислиците си. Радвайки се на приказната фикция. Защото около тях, в живота, се случваше точно обратното.

Легендата се разширяваше. Слушателите в същински транс поглъщаха високопарните думи на разказвачите, говорещи за вещера и магьосницата. За Кулата на лястовицата. За Цири, вещерката с белега на лицето. За Келпи, омагьосаната вещерска кобила.

За Господарката на езерото.

Всичко това се случи след много години. След много, много години.

Но още тогава, като бухнали след топъл дъжд семена, легендата покълваше и растеше в хората.

* * *

Неусетно дойде май. Първо през нощите, в които се разпалваха и блестяха далечните огньове на Белетейн. Когато Цири, странно възбудена, скочи върху Келпи и се понесе към огньовете, Гералт и Йенефер се възползваха от случая, от краткия момент на уединение. Съблечени само толкова, колкото беше абсолютно необходимо, те се любиха върху хвърлен на земята кожух. Любиха се бързо и отдадено, в мълчание, без да изрекат нито дума. Любиха се бързо и без да обръщат внимание на това как го правят. Важното беше да бъде колкото се може повече.

А когато дойде успокоението, двамата, треперейки и поглъщайки взаимно сълзите си с устни, бяха изумени от това колко щастие им е донесло това, което току-що бяха направили набързо, без да обръщат внимание на начина, по който го правят.

— Гералт?

— Да, Йен?

— Когато аз… Когато не бяхме заедно, бил ли си с други жени?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

— Гласът ти дори не трепна. Изобщо не знам защо не ти вярвам.

— През цялото време си мислех само за теб, Йен.

— Сега вече ти вярвам.

* * *

Неусетно дойде май — вече и през деня. Ливадите се изпъстриха с глухарчета, дърветата в градините натежаха от цветове. Дъбравите с достойнство и без да бързат, все още си оставаха тъмни и голи, но вече ги обвиваше зеленикава мъгла, а на края на гората със зеленикави пламъчета искряха брезите.