Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 107

* * *

През една нощ, в която лагеруваха в обрасла с върби котловина, един сън разбуди вещера. Кошмар, в който той беше парализиран и без оръжие, а огромна сива сова му разкъсваше лицето с нокти и търсеше очите му с острия си крив клюн. Той се събуди. И не можа да разбере дали не се е пренесъл от един кошмар в друг.

Над лагера им се кълбеше светлина, към която гледаха пръхтящите коне. В светлината се виждаше нещо като зала с черна колонада в някакъв замък. Гералт виждаше огромна маса, около която седяха десет души. Десет жени.

Чуваше гласове.

… Доведи ни я, Йенефер. Заповядваме ти.

Не можете да ми заповядвате. Не можете да заповядвате и на нея. Нямате власт над нея. Никаква!

Не ме е страх от тях, мамо. Нищо не могат дами направят. Ако искат, ще се явя пред тях.

… се събира на първи юни, по новолуние. Приканваме ви да се явите и двете. Предупреждаваме ви, че при неподчинение ще бъдете наказани.

Аз ще дойда веднага, Филипа. Тя нека остане още малко с него. За да не бъде сам. Само няколко дни. Аз ще дойда веднага. Като доброволна заложница.

Изпълни молбата ми, Филипа. Моля те.

Светлината примигна. Конете зацвилиха диво, затропаха с копита.

Вещерът се събуди. Този път наистина.

* * *

Сутринта Йенефер потвърди опасенията му. След като проведе дълъг разговор насаме с Цири.

— Аз тръгвам — изрече тя сухо и без встъпления. — Длъжна съм. Цири ще остане с теб. Още известно време. После аз ще я призова и тя също ще си тръгне. А след това всички ще се срещнем пак.

Той кимна. Неохотно. Беше му омръзнало безмълвно да се съгласява с всичко. Да се съгласява с всичко, което тя му съобщаваше, с всичко, което тя решаваше. Но кимна. Въпреки всичко я обичаше.

— Това е императив, на който не е възможно да се противопоставя — каза тя по-меко. — Не мога и да отлагам. Трябва просто да го изпълня. Впрочем, правя го и заради теб. За твоето благо. И особено за благото на Цири.

Той кимна.

— Когато се срещнем — каза тя още по-меко, — ще те възнаградя за всичко, Гералт. Включително и за твоето мълчание. Твърде много мълчание имаше между нас, твърде много. А сега, вместо да кимаш, ме прегърни и ме целуни.

Той така и направи. Въпреки всичко я обичаше.

* * *

— А сега накъде? — попита тихо Цири, след като Йенефер се скри в отблясъците на овалния телепортал.

— Реката… — Гералт се изкашля, превъзмогвайки болката в гърдите, която му пречеше да диша. — Реката, по чието течение се движим, се нарича Сансретур. Тя води към страна, която непременно искам да ти покажа. Защото това е приказна страна.

Цири се навъси и стисна юмруци.

— Всички приказки завършват лошо — процеди тя. — А приказни страни изобщо няма.

— Има. Ще видиш.

* * *

Беше вторият ден след пълнолунието, когато зърнаха Тусент, потънал в зеленина и слънчеви лъчи. Планини, склонове, лозя. Покривите на кулите, пламнали след утринния дъждец.

Гледката не разочароваше. Впечатляваше. Както винаги.

— Каква красота — каза Цири възхитено. — Леле! Тези замъци са като играчки… Като глазура на торта… Направо да ти се прииска да ги лизнеш!