Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 104

— Забравих — прошепна тя. — Забравих, че съдбата е свързала двамата с мен.

Тя се приближи към гроба, спусна се, по-точно — падна на колене. Наведе се ниско, много ниско, почти докосвайки с челото си основата на камъка. Куция видя как белокосия се помръдна, сякаш иска да слезе от коня, но чернокосата жена го хвана за ръката и го удържа с жест и поглед.

Конете пръхтяха, тръскаха глави и подрънкваха с мундщуците.

Тя остана при гроба дълго, много дълго, навела глава и мърдайки беззвучно устни.

Когато се изправи, се олюля. Куция машинално я подкрепи. Тя потрепна, изтръгна лакътя си, през сълзи го погледна зловещо. Но не каза нито дума. Даже му благодари с кимване, когато той задържа стремето й, за да се качи тя на коня.

— Да, светла госпожице Фалка — осмели се той. — Странни са пътищата на съдбата. Вие тогава бяхте в ужасно положение, почти никой от нас, в Ревност, не очакваше, че ще се измъкнете жива… А вижте сега, вие сте жива и здрава, а Гулю и Никлар са на оня свят… Няма на кого дори да благодарите, а? За гроба…

— Не се казвам Фалка — изрече тя рязко. — Казвам се Цири. Що се отнася до благодарността…

— Смятайте, че сте я получили — подхвърли студено чернокосата, и в гласа й имаше нещо, което накара Куция да потрепери. — За този гроб — продължи бавно тя, — за вашата човечност, почтеност и порядъчност, цялото ви село е удостоено със снизхождение, милост, благодарност и награда. Дори не можете да си представите колко голяма.

* * *

Скоро след полунощ на девети април първите жители на Клармон се събудиха от трепкаща светлина, червен блясък, нахлуващ през прозорците им. Останалите наскачаха от леглата заради последвалите викове, рев и тревожен звън на камбаната.

Пламтеше само една сграда — голямото дървено здание на бившия храм, някога посветен на божество, чието име вече никой не помнеше освен стариците на преклонна възраст. Храмът, сега превърнат в амфитеатър, където от време на време даваха циркови представления, провеждаха боеве и други развлекателни мероприятия, способни да извадят градчето Клармон от скуката, меланхолията и сънното затъпяване.

Именно този амфитеатър сега беше обхванат от море бушуващи пламъци и се разтърсваше от експлозии. От всичките му прозорци изскачаха дълги по няколко сажена огнени езици.

— Гасете! — крещеше собственикът на амфитеатъра, търговецът Хувенагел, тичайки и размахвайки ръце, при което огромният му корем се тресеше. Беше с нощната си шапчица и тежък халат от съшити парчета, наметнат направо върху нощницата му. Босите му крака газеха тора и мръсотията по уличката.

— Гасе-е-ете! Хора-а-а! Вода-а-а!

— Това е божие наказание — заяви авторитетно една от стариците. — Заради зулумите, които се вършеха тук…

— Да, да, госпожо. Несъмнено заради това!

От пламтящия театър полъхваше горещина, от смърдящите на конска урина локви се вдигаше пара, сипеха се искри. Неясно откъде се появи вятър.