Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 103

— Местен ли си? — повтори девойката, а зелените й очи проблеснаха заплашително.

Куция се сви.

— Да, ваша светлост — измънка той. — Тукашен съм. Тук съм роден, в Бирка, сиреч в Ревност. И тук сигурно ще ми се наложи да умра…

— Тук ли беше през лятото и есента на миналата година?

— А къде другаде да бъда?

— Отговаряй, като те питам.

— Тук бях, благородна госпожице.

Враната кобила тръсна глава и помръдна уши. Куция усещаше върху себе си пробождащите като иглите на таралеж погледи на другите двама конници — чернокосата и белокосия. Най-много го беше страх от белокосия.

— Преди една година — започна девойката с белега, — през септември, по-точно на девети септември, в първата четвърт на луната, тук убиха шестима млади хора. Четири момчета… и две момичета. Спомняш ли си?

Куция преглътна. Отначало само предполагаше, сега вече знаеше, беше сигурен.

Девойката се беше променила. И то не само заради белега на лицето. Сега тя беше съвсем различна от тогава, когато виеше, завързана за коневръза, и гледаше как Бонхарт отрязва главите на убитите Плъхове. Да, беше различна от тогава, когато в кръчмата „Под главата на химерата“ ловецът на глави я беше съблякъл и я беше пребил. Само тези очи… Очите не се бяха изменили.

— Отговаряй! — извика рязко чернокосата. — Зададоха ти въпрос.

— Помня, благородни дами и господа — потвърди Куция. — Как да не помня? Убиха шестима млади хора. Наистина беше миналата година. През септември.

Девойката мълча дълго, гледайки не в него, а някъде далеч, над раменете му.

— Значи трябва да знаеш също… — изрече тя най-накрая с усилие. — Трябва да знаеш мястото, където тези младежи и девойки са погребани… При коя ограда… В коя помийна яма или сметище… А ако телата им са изгорени… Или са ги хвърлили в гората, на вълците и лисиците… Тогава ще ми покажеш мястото. Ще ме отведеш там. Разбираш ли?

— Разбрах, Ваша светлост. Елате. Изобщо не е далеч.

Той закуцука, усещайки върху гърба си горещия дъх на конете. Не се обръщаше. Нещо му подсказваше, че е по-добре да не го прави.

— Ето тук — посочи той най-накрая. — Това ни е градското гробище, в тази горичка. А онези, за които питате, светла госпожице Фалка, лежат ей там.

Девойката шумно си пое дъх. Куция я погледна крадешком, видя как се е променило лицето й. Белокосият и чернокосата мълчаха, лицата им бяха като изсечени от камък.

Девойката дълго гледа гроба — красив, равен, поддържан, ограден с късчета пясъчник, шпатови и шистови плочки. Еловите клонки, които някога го бяха украсявали, бяха посърнали. Цветята, сложени на него, бяха изсъхнали и пожълтели.

Девойката скочи от коня.

— Кой? — попита тя приглушено, без все още да обръща глава.

— Ами… много от жителите на Ревност помагаха — изкашля се Куция. — Но най-много от всички — вдовицата Гулю. И младият Никлар. Вдовицата винаги е била добра и сърдечна жена… А Никлар… Него го измъчваха страшни сънища. Не му даваха покой. Докато не направи нормално погребение на убитите…

— Къде да ги намеря? Вдовицата и този Никлар?

Куция дълго мълча.

— Вдовицата лежи ей там, зад онази крива бреза — каза най-накрая, гледайки без страх в очите на девойката. — Почина от пневмония през зимата. А Никлар се загуби някъде в чужбина… Разправят, че са го убили във войната.