Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 94

Авалак’х бързо изрече няколко думи. Това беше същият онзи трудноразбираем за Цири език ellylon, но тя разбра казаното, още повече, че като по команда елфките се хванаха за лъковете. Авалак’х се обърна към Цири и тя почувства как в главата й започва да шуми. Шумът беше подобен на онзи, който издава допряна до ухото морска раковина. Но значително по-силен.

Не се съпротивлявай — дочу тя глас. — Не се отбранявай. Трябва да скоча и да те пренеса на друго място. Заплашва те смъртна опасност.

От далечината се разнесе свистене и протяжен вик. Миг по-късно земята се разтресе от тропане на копита.

Иззад хълма се появиха конници. Цял отряд.

Конете имаха чулове, ездачите — шлемове с гребени, зад гърбовете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят напомняше заревото в небето при последните отблясъци на залязващото слънце.

Свистене, вик.

Ездачите се носеха като лавина към тях.

Преди да се приближат на половин стаяние, еднорозите вече ги нямаше. Изчезнаха в степта, оставяйки зад себе си облак прах.

* * *

Командирът на ездачите, чернокос елф, седеше върху огромен като дракон червеникавокафяв жребец, покрит, както и всички коне от отряда, с чул с вшита драконова кожа, носеше на главата си същия демоничен рогат букранион. Както и при останалите елфи от отряда, под пурпурното си наметало чернокосият имаше ризница, изработена от плочки с невероятно малък диаметър, благодарение на което беше плътно прилепнала към тялото, като вълнена плетка.

— Авалак’х — поздрави той.

— Ередин.

— Длъжник си ми за услугата. Ще се разплатиш, когато поискам.

— Ще се разплатя, когато поискаш.

Чернокосият слезе от коня си. И Авалак’х слезе, нареждайки с жест на Цири да направи същото. Качиха се на близкия хълм, осеян с бели камъни със странна форма, обрасли с чашкодрян и дребни миртови храсти.

Цири наблюдаваше елфите. Те бяха еднакви на ръст, тоест много високи. Но лицето на Авалак’х беше с меки черти, докато това на чернокосия наподобяваше хищна птица. „Светъл и черен — помисли си Цири. — Добро и зло. Светлина и мрак…“

— Zireael, позволи ми да ти представя Ередин Бреак Глас.

— Много ми е приятно — поклони се елфът. В отговор Цири също се поклони — не особено грациозно.

— Откъде узна, че ни заплашва опасност? — попита Авалак’х.

— Изобщо не знаех. — Елфът разглеждаше внимателно Цири. — Патрулираме в равнината. Разчу се, че еднорозите са станали неспокойни. Не се знае защо. Тоест, сега вече е ясно. Заради нея.

Авалак’х не потвърди, но и не отрече. Цири посрещна с надменност погледа на чернокосия елф. Няколко мига двамата се изучаваха, но никой от тях не искаше да сведе очи пръв.

— Значи това е Старата кръв — отбеляза елфът. — Aen Hen Ichaer. Наследницата на Шиадал и Лара Дорен? Нещо не ми се вярва. Най-обикновена малка Dh’oine. Човешка самка.

Авалак’х премълча. Лицето му беше неподвижно и равнодушно.

— Да предположим, че не си се объркал — продължи чернокосият. — Да приемем, че е вярно това, което се говори за теб — че никога не грешиш. И че дълбоко вътре в това същество се крие генът на Лара. И наистина, при внимателно вглеждане могат да се забележат определени признаци, свидетелстващи за родословието на това хлапе. В очите й има нещо, напомнящо за Лара Дорен. Не е ли вярно, Авалак’х? Кой, ако не ти, си способен да оцениш това най-добре?