Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 91

— Ще се върнеш при тях. След известно време.

— Искам веднага! — извика тя. — А не след известно време! Защото тук времето е вечност! С какво право ме задържате тук? Защо не мога да си тръгна оттук? Аз дойдох тук сама! По собствена воля! Нямате никакви права над мен!

— Дойде сама — съгласи се той спокойно. — Но не по своя воля. Доведе те предопределението, на което мъничко помогнахме. Защото отдавна те чакаме тук. Много отдавна. Дори и по нашето времеизмерване.

— Нищо не разбрах!

— Чакахме те отдавна — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — и се притеснявахме само за едно нещо: дали ще успееш да влезеш. Ти успя. Като по този начин потвърди своята кръв и родословието си. Което означава, че мястото ти е тук, а не сред Dh’oine. Ти си дъщеря на Лара Дорен аеп Шиадал!

— Аз съм дъщеря на Павета! Дори не знам коя е тази твоя Лара!

Той се намръщи, но съвсем леко, почти незабележимо.

— В такъв случай най-добре да ти обясня коя е тази „моя“ Лара. Тъй като нямаме време, ще се наложи да го направя по пътя. Лошото е, че заради неразумната си демонстрация ти изтощи коня…

— Изтощила съм го? Ха! Изобщо не знаеш колко може да издържи тази кобила! А къде отиваме?

— Ако нямаш нищо против, това ще ти го обясня по пътя.

* * *

Цири задържа хриптящата Келпи, виждайки, че безумният галоп е безсмислен и няма да й помогне с нищо.

Авалак’х не беше излъгал. Тук, в откритата равнина, сред ливадите и калуновите полета, из които стърчаха менхири, действаше същата сила като край Tor Zireael. Можеше да се носи в безумен галоп в която си иска посока, но след не повече от едно стаяние се оказваше, че някаква невидима сила я кара да препуска в кръг.

Цири потупа хриптящата Келпи по шията, гледайки групата спокойно вървящи елфи. Веднага щом Авалак’х й каза какво искат от нея, тя препусна в галоп, стараейки се да избяга колкото се може по-далеч, да остави зад гърба си и тях, и тяхното безсрамно, непобиращо се в главата й предложение.

Сега те отново бяха пред нея. На разстояние около стаяние.

Авалак’х не лъжеше. Не можеше да се избяга оттук.

Единственото положително нещо, което й даде галопът, беше, че я охлади, притъпи яростта й. Сега тя беше доста по-спокойна. Но все още трепереше от гняв.

„Ама че се подредих — помисли си тя. — Защо ми трябваше да влизам в тая кула?“

Сепна се, спомняйки си. Спомни си Бонхарт, който се приближаваше към нея върху леда, яхнал покрития с пяна сив кон.

Потрепери. И се успокои.

„Жива съм — помисли си тя, оглеждайки се. — Битката още не е приключила. Битката ще приключи със смърт, всичко останало е само кратко прекъсване. Научиха ме на това в Каер Морхен.“

Тя подкара Келпи ходом, но забелязвайки, че кобилата вдига гордо главата си, тръгна в тръс покрай редицата менхири. Тревите и калуновите храсти стигаха до стремената.