Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 88
Анджей Сапковски
Овалът на комуникатора угасна. Остана само изображението на екрана на стената. Замъкът Рис-Рун на фона на черното, осеяно със звезди небе. И езерото, в което тези звезди се отразяваха.
Фрингила Виго се вторачи в плота на масата. Чувстваше се все едно придошлата в бузите й кръв ще разкъса кожата й.
— Аз… наистина… — промълви тя най-накрая, неспособна да понесе мълчанието, изпълнило колонната зала на замъка Монтекалво. — Аз… Наистина не разбирам…
— А аз разбирам — каза Трис Мериголд.
— Този замък… — замислено изрече Филипа, без да обръща никакво внимание на колежките си. — Този замък… Рис-Рун… Трябва да се унищожи. Да се превърне в развалини. А когато за цялата тази афера започнат да се говорят легенди и сказания, те трябва да се подложат на грижлива цензура. Разбирате ли какво имам предвид?
— Напълно — кимна мълчалата до момента Францеска Финдабаир.
Ида Емеан, също мълчала до момента, си позволи да изсумти многозначително.
— Аз… — Фрингила Виго все още седеше като зашеметена. — Аз наистина не разбирам… Как можа да се случи това?
— Ох — каза след много дълго мълчание Шеала де Танкарвил. — Няма нищо, госпожице Виго. Никой не е съвършен.
Филипа тихо се засмя. Асире вар Анахид въздъхна и заби поглед в тавана.
— В края на краищата — добави Шеала, нацупвайки се, — на всяка от нас това ни се е случвало някога. Всяка от нас, седящите тук, някога е била прелъстявана, използвана и направена за смях от някой мъж.
Пета глава
Йохан Волфганг Гьоте, „Горски цар“
Всичко вече някога е било, всичко вече някога се е случвало. И вече е било описано.
Висогота от Корво
Обедните часове донесоха в гората зной и задух, а съвсем доскоро тъмната като жадеит повърхност на езерото пламна в златисто, хвърляйки отблясъци. На Цири й се наложи да заслони очите си с ръка — отразената от водата светлина я заслепяваше, предизвикваше болка в зениците и в слепоочията й.
Тя премина през крайбрежните храсталаци и вкара Келпи до коленете в езерото. Водата беше толкова прозрачна, че в хвърляната от кобилата сянка дори от височината на седлото Цири виждаше цветната мозайка на дъното, мидите и вълнуващите се водорасли. Виждаше и малък рак, който с чувство на достойнство лазеше между камъчетата.
Келпи изцвили. Цири дръпна юздите, излезе на по-плиткото, но не на самия бряг, защото брегът беше пясъчен и покрит с камъни, а това не позволяваше да се препуска бързо. Кобилата тръгна покрай брега, стъпвайки по твърдата почва на дъното. И почти веднага премина в тръс, а с това Келпи се справяше майсторски, не по-зле от конете, обучавани не за яздене, а за впрягане в каруца или каляска. Но Цири бързо стигна до извода, че тръсът все пак е твърде бавен. Чрез удар с петите и подвикване Цири подкара кобилата в галоп. Носеха се сред летящите наоколо пръски вода, блестящи на слънцето като капки разтопено сребро.
Цири не забави темпо дори когато видя кулата. Носеше се толкова бързо, че някой обикновен кон сигурно би паднал. Но в дишането на Келпи не се чуваше дори най-малкото хриптене, а галопът й си оставаше лек и непринуден.
