Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 86

— Дали сте рицарски обет — и това е. Всеки в Тусент, включително и Невестулчицата, ще разбере това. А тук… Вземете. Нека това бъде моят принос.

— Лютиче… — Гералт взе от поета тежката кесия. — Не се оплакваме от липса на пари. Нямаше нужда…

— Нека това бъде моят принос — повтори трубадурът. — Парите в брой никога не са излишни. Освен това те не са мои, взех ги от личното сандъче на Невестулчицата. Какво ме гледате така? Жените нямат нужда от пари. За какво са им? Не пият, не залагат, не ходят по жени. Е, всичко хубаво. Тръгвайте, защото ще се разплача. А когато всичко свърши, на връщане се отбийте през Тусент и разкажете. И искам да прегърна Цири. Обещаваш ли, Гералт?

— Обещавам.

— Е, това е. Всичко хубаво.

— Почакай. — Гералт обърна коня, приближи се плътно до Пегас, скришом измъкна от пазвата си писмо. — Постарай се това писмо да достигне…

— До Фрингила Виго?

— Не. До Дийкстра.

— Какви ги говориш, Гералт? Побърка ли се? И как да направя това според теб?

— Намери начин. Знам, че ще успееш. А сега — всичко хубаво. Дай да те прегърна, стари глупако.

— Дай да те прегърна, приятелю. Ще ви чакам.

Погледаха подире му как се връща в тръс към Боклер.

Стъмваше се.

— Рейнар! — Вещерът се обърна в седлото. — Ела с нас.

— Не, Гералт — отговори след кратко колебание Рейнар дьо Боа-Фресне. — Може да съм странстващ, но не съм мръднал.

* * *

В голямата колонна зала на замъка Монтекалво цареше необичайна възбуда. Преобладаващите обикновено тук светлосенки от свещниците бяха сменени от млечнобялата светлина на голям магически екран. Изображението върху екрана трепереше, примигваше, изчезваше и отново се появяваше, засилвайки възбудата и напрежението. И нервността.

— Ха — каза Филипа Ейлхарт, хищно усмихвайки се. — Жалко, че не мога да съм там. Малко раздвижване нямаше да ми е излишно. И малко адреналин.

Шеала де Танкарвил я изгледа кисело, но нищо не каза. Францеска Финдабаир и Ида Емеан чрез заклинания стабилизираха изображението и го увеличиха така, че то зае цялата стена. Те ясно виждаха черните върхове на планините на фона на тъмносиньото небе, звездите, отразяващи се в повърхността на езерото, тъмната, ъгловата гъба на замъка.

— Все още не съм сигурна — обади се Шеала — дали не сгрешихме, като доверихме ръководството на ударната група на Сабрина и младата Мец. На Кейра й счупиха ребрата на Танед, може да поиска да си отмъсти. А Сабрина… Тя твърде много обича действието и адреналина. Нали, Филипа?

— Вече говорихме за това — отсече Филипа и гласът й беше кисел като сливова марината. — Взехме решенията, които трябваше да вземем. Никой няма да бъде убит без крайна необходимост. Групата на Сабрина и Кейра ще влезе в Рис-Рун тихо, като мишлета, на пръсти. Вилгефорц ще бъде хванат жив, без нито една драскотина, без нито една синина. Решихме го. Макар че аз продължавам да смятам, че трябваше да дадем пример за назидание. За да може малцината в замъка, които ще преживеят тази нощ, да се събуждат с вик, когато сънуват какво се е случило днес.

— Отмъщението — изрече сухо магьосницата от Ковир — е наслада за посредствените, слаби и дребнави умове.