Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 79

— Нещо не ми харесва идеята за омагьосана вещица — каза разтягащият сричките, като заради отвращението си говореше още по-провлачено. — По-добре да е герой, пламенен идеалист, отмъстител…

— Отмъстителка — прекъсна го Скелен. — Тя е най-подходящата, господин Леуваарден. Йенефер ще си отмъсти за злото, причинено й от тиранина. Емхир е преследвал нейната възпитаница, едно невинно дете, и е причинил смъртта й. Този жесток тиранин, този извратеняк, вместо да се грижи за империята и за народа, е преследвал и изтезавал деца. Затова ще го застигне ръката на отмъщението…

— Според мен това е много добра идея — обади се басово Ардал аеп Дахи.

— Според мен — също — изскърца Йоахим дьо Вет.

— Отлично! — извика ентусиазирано граф Броане. — Ръката на отмъщението ще накаже тиранина и извратеняка заради съблазняването на чужди жени! Отлично!

— Още нещо — провлачи Леуваарден. — За да докажете, че напълно ни се доверявате, господин графе Скелен, съобщете ни, моля, къде се намира понастоящем господин Вилгефорц.

— Господа, аз… Не ми е позволено…

— Това ще бъде гаранция за искреност и отдаденост на делото.

— Не се бойте от предателство, Стефан — добави Аеп Дахи. — Никой от присъстващите няма да ви издаде, колкото и парадоксално да звучи. При други обстоятелства, вероятно, между нас би се намерил човек, който би пожелал да си откупи живота, издавайки останалите. Но всички ние много добре знаем, че не можем да откупим нищо с предателството си. Емхир вар Емрейс не прощава. Просто не умее да прощава. На мястото на сърцето си той има парче лед. И заради това ще умре.

Стефан Скелен не се колеба дълго.

— Е, добре — каза той. — Нека това бъде доказателство за моята искреност. Вилгефорц се крие в…

* * *

Седнал до фунията, вещерът стисна до болка юмруците си. Напрегна слуха си. И паметта си.

* * *

Съмненията на вещера относно ефективността на амулета на Фрингила се оказаха напразни и се разсеяха мигновено. Когато влезе в голямата каверна и се приближи до каменното мостче над черната пропаст, медальонът започна да трепери и да се дърпа вече не като врабче, а като голяма и силна птица. Например гарван.

Гералт застина и успокои амулета. Не направи дори най-малкото движение, за да не се подлъже слухът му от шумоленето или от дишането му. Чакаше. Знаеше, че от другата страна на пропастта, отвъд моста, нещо се таи в тъмнината. Не изключваше и нещо да се стаява зад гърба му, а мостът да е капан. Не можеше да си позволи да се хване в него. Чакаше. И дочака.

— Здравей, вещерю — чу се глас. — Чакахме те.

Гласът, идващ от мрака, звучеше странно. Но Гералт вече беше чувал такива гласове, познаваше ги. Гласове на същества, несвикнали да общуват чрез реч. Умеещи да използват апарата на белите дробове, диафрагмата, трахеите и гръкляна, тези същества не владееха докрай артикулационния апарат дори в случаите, в които устните, небцето и езикът им имаха строеж, напълно сходен с човешкия. Изговаряните от такива същества думи не само че имаха странен акцент и интонация, но и съдържаха звуци, неприятни за човешкото ухо — от твърди и лаещи до съскащи и хлъзгаво меки.