Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 75

Чу глас.

Спря се, затаи дъх.

Амулетът потрепна.

Не, слухът не го лъжеше, това не беше шумолене на ронещи се шистови камъни или ехо от капещата вода. Това беше човешки глас.

Гералт затвори очи, напрегна слуха си. Успя да локализира гласа.

Можеше да се закълне, че говоренето идваше откъм поредната ниша, зад поредната статуетка — размита, но не дотолкова, че да изгуби закръглените си женски форми. Този път медальонът се оказа на висота. Просветна и Гералт изведнъж забеляза в стената отблясък на метал. Той хвана размитата женска фигура, стисна я здраво и я завъртя. Разнесе се стържене, стената на нишата, закачена за метални панти, се завъртя, и зад нея се разкри вита стълба.

Отгоре отново се разнесе глас. Гералт не се колеба дълго.

Когато изкачи стълбите, откри врата. Тя се отвори лесно, без скърцане. Зад вратата имаше малко сводесто помещение. От стените стърчаха четири огромни месингови тръби, чиито краища се разширяваха като фунии. По средата между фуниите имаше кресло, а в креслото седеше скелет. Върху черепа с липсващи зъби се бяха запазили остатъци от шапка, върху костите имаше дрипи от някогашни разкошни дрехи, на шията имаше златна верижка, а на краката — прогризани от плъховете остри обувки от козя кожа.

От едната от тръбите се чу кихане, толкова гръмко и неочаквано, че вещерът подскочи. После някой подсмръкна. Усиленият от месинговата тръба звук беше наистина адски.

— Наздраве — прозвуча в тръбата. — Ама че ви тече носът, Скелен.

Гералт избута скелета от креслото, като не пропусна да свали и сложи в джоба си златната верижка. После сам се настани на мястото за подслушване, до фунията.

* * *

Единият от гласовете беше басов, дълбок и боботещ. Когато говореше, фунията вибрираше.

— Ама че ви тече носът, Скелен. Къде се простудихте така? И кога?

— Не ми се говори за това — отвърна настиналият. — Проклетата болест се е вкопчила в мен и ме държи, от време на време леко ме отпуска и пак ме хваща. Дори магията не помага.

— Може би трябва да се смени магикът? — намеси се трети глас, скърцащ като ръждивите панти на врата. — Вилгефорц засега не може да се похвали с особени успехи. Според мен…

— Да оставим тези работи — намеси се още някой, говорещ с характерно провличане на сричките. — Не сме се събрали заради това тук, в Тусент, на края на света.

— На смотания край на света!

— Този край на света — каза простуденият — е единственият известен ми край, който няма собствени служби за сигурност. Единственото кътче на империята, което не гъмжи от агенти на Ватие де Ридо. Всички смятат това княжество на пиянство и вечно веселие за комедийно, и никой не го взема на сериозно.