Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 73

— Така, така, господин управителю, ако искате да ни управлявате, трябва по-често да идвате при нас, а не само да полирате със задника си стола в кантората в Боклер. Така мисля…

— Не ме интересуват мислите ви — прекъсна го Ферабрас. — Разказвайте за чудовището.

— Разказах всичко. Това е.

— Нямало ли е жертви? Никого ли не е нападало?

— Не. Но миналата година един младеж изчезна безследно. Някои казват, че чудовището го е отвлякло в пещерата и го е изяло. Други твърдят, че няма такова нещо, а младежът е избягал заради дългове — бил е запален комарджия. Освен това е надул корема на дъщерята на мелничаря, а тя е подала молба в съда и са го осъдили да плаща издръжка…

— И никой друг ли не е нападнат? — безцеремонно го прекъсна Гералт. — Никой друг ли не е виждал чудовището?

— Не.

Една от девойките, които сервираха, прекара гръдта си през ухото на Гералт, докато му продаваше чаша вино.

— Да вървим — каза бързо вещерът. — Няма за какво да губим време в приказки. Отведете ме в подземието.

* * *

За съжаление амулетът на Фрингила не оправда възлаганите му надежди. Гералт изобщо не вярваше, че шлифованият хризопаз със сребърна рамка ще замени вещерския му медальон с вълча глава. Впрочем, Фрингила не беше и твърдяла подобно нещо. Но пламенно го уверяваше, че след като се настрои към психиката на вещера, амулетът ще бъде способен на много неща, и по-специално — да предупреждава за възможни опасности.

Но или магиите на Фрингила не бяха успели, или Гералт и амулетът имаха доста различни възгледи за това какво е опасност и какво — не. Във всеки случай хризопазът само едва доловимо потрепна, когато на влизането в подземията вещерът пресече пътя на големия червеникав котарак, който преди това дефилираше из двора с вирната опашка. Впрочем, котаракът явно също получи някакъв сигнал от амулета, защото избяга, мяучейки диво.

Когато вещерът се спусна в подземията, медальонът започна постоянно да вибрира нервно, при това най-много в най-чистите, сухи и подредени места, където единствената заплаха беше виното в огромните бъчви. Ако някой, загубил самоконтрол, легнеше с отворена уста под чучурчето, го очакваше страхотен махмурлук. И нищо повече.

Медальонът дори не потрепна, когато Гералт напусна работната част на подземията и се спусна надолу по стълбите и проходите. Вещерът вече беше съобразил, че под повечето изби на Тусент се намират древни шахти. Ясно беше, че когато лозите са започнали да носят печалби, експлоатацията на шахтите е била прекратена, а те частично са били приспособени за складови помещения. Замъците Померол и Зурбаран бяха над стари шахти в шистови масиви. Пълно беше с мини и галерии — достатъчен беше само миг невнимание, за да се озове човек на дъното на някоя от тях с лоши счупвания на костите. Част от дупките бяха покрити с изгнили вече дъски, които бяха засипани с шистов прах и поради това почти не се отличаваха от околната почва. Невнимателното стъпване върху подобни дъски беше опасно — за което медальонът би трябвало да предупреждава. А той не го правеше.