Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 71

От ноздрите на Плотка и мулето излизаше пара.

— Как мислите, господин Ферабрас, колко ще продължи зимата?

— На Саовине беше мраз, а хората казват: „Когато на Саовине е мраз, запаси се с топли дрехи.“

— Разбирам. А вашите лози? Няма ли да им навреди студът?

— И по-студено е било.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Вижте — обади се най-накрая Ферабрас, — там, в котловината, лежи селцето Лисичи дупки. Колкото и да е странно, из техните поля растат гърнета.

— Какво, какво?

— Гърнета. Раждат се в земната утроба, от само себе си, чудо на природата, без никаква човешка намеса. Както на други места растат картофи или ряпа, в Лисичи дупки растат гърнета. От всякакъв вид и размери.

— Сериозно?

— Да пукна, ако лъжа! Затова Лисичи дупки има делови връзки със село Дудно в Маехт. Там, говори се, земята ражда капаци за гърнета.

— От всякакъв вид и размери.

— Точно така, господин вещерю, точно така.

Продължиха нататък. Мълчаливо. Блесюр шумеше и се пенеше на бързеите.

* * *

— А ето там, вижте, господин вещерю, са руините на древния град Дун Тине. Ако се вярва на преданията, този град е бил свидетел на страшни сцени. Валгериус, наричан още Вдалим, убил там кърваво и жестоко невярната си жена, както и любовника й, майка й, сестра й и брат й. А после седнал и заплакал, кой знае защо…

— Чувал съм за това.

— Значи сте били тук?

— Не.

— Ха! Значи тази история се е разнесла надалеч.

— Точно така, господин управител, точно така.

* * *

— А ето там — посочи вещерът, — високата кула, там, зад онова градче? Какво е това?

— Това ли? Храмът?

— На кое божество?

— Кой ли го помни?

— Вярно. Кой ли?

* * *

Около пладне видяха лозите. Полегато спускащите се към Блесюр склонове на хълмовете, наесен покрити с редици равномерно обрязани лози, сега бяха диви и голи. На върха на най-високия хълм, изложени на ветровете, се врязваха в небето кулите на замъка Померол.

Гералт беше заинтригуван от водещия към замъка път — утъпкан и издълбан от копита и колелата на каруци не по-малко, отколкото главния път. Явно някой често пътуваше до замъка Померол. Вещерът се въздържа от въпроси, докато не забеляза близо до замъка няколко покрити с платнища каруци, солидни и здрави, от онези, които се използват за далечни курсове.

— Търговци — поясни управителят. — Търговци на вино.

— Търговци? — учуди се Гералт. — Как така? Мислех, че планинските проходи са затрупани със сняг, а Тусент е отрязан от света. По какъв начин са дошли в Тусент тези търговци?

— За търговците няма лоши пътища — каза със сериозно изражение Ферабрас. — Или поне за онези, които се отнасят сериозно към занаята си. Те, господин вещерю, имат следния принцип: ако целта е привлекателна, средство ще се намери.

— Наистина основателен и достоен за подражание принцип — изрече бавно вещерът. — Във всякакви ситуации.

— Несъмнено. Но, честно казано, някои от търговците висят тук от есента и не могат да се измъкнат. Ала не падат духом, казват: „Какво пък, пролетта ще сме първи, преди конкурентите ни да се появят.“ Наричат това „позитивно мислене“.