Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 70

— Наистина не е близо — каза той, виждайки киселата физиономия на Гералт. — Вие, господине, идвате от големия свят, малкият ни Тусент ви се струва като някаква дупка, мислите, че от едната до другата граница е една хвърлена шапка разстояние, при това суха шапка. Но грешите. До лозите Померол, където отиваме, има доста път — ако стигнем до пладне, значи ни е провървяло.

— Значи сме сгрешили, че тръгваме толкова късно — отвърна сухо вещерът.

— Може и да сме сгрешили. — Алкид Ферабрас го погледна и духна в мустаците си. — Но не знаех, че сте от онези, които стават рано. Защото това не се среща често сред важните господа.

— Не съм от важните господа. Да тръгваме, господин управител. Да не губим време в празни приказки.

— Взехте ми думите от устата.

За да съкратят пътя, преминаха през града. Отначало Гералт се опита да протестира — опасяваше се да не се заблуди в непознатите, многолюдни улици. Но се оказа, че управителят Ферабрас познава града по-добре. Придвижваха се бързо и безпроблемно.

Излязоха на пазарния площад, минаха покрай ешафода и бесилото с увиснал на него труп.

— Опасно е това нещо, да се измислят рими и да се пеят песни — посочи с кимане на главата управителят. — Особено публично.

— Сурови са тукашните съдилища. — Гералт веднага съобрази за какво става въпрос. — На другите места най-суровото наказание за пасквили е позорният стълб.

— Зависи за кого са пасквилите — отбеляза основателно Алкид Ферабрас. — И как са римувани. Нашата принцеса е добра и мила, но когато я ядосат…

— Както казва един мой приятел, песента не може да се задуши.

— Песента — не. Но певецът — като нищо.

Прекосиха града и излязоха през Бъчварската порта право в долината на река Блесюр, шумяща и пенеща се на бързеите. По полята имаше сняг само на браздите и във вдлъбнатините, но беше доста студено.

Покрай тях премина рицарски отряд, насочил се най-вероятно към прохода Сервантес, към граничния пост Ведете. На човек можеше да му причернее пред очите от изрисуваните на щитовете и избродираните върху наметалата и чуловете грифони, лъвове, сърца, лилии, звезди, кръстове, стълбове и други хералдически знаци. Звънтяха копита, шумоляха знамена, пространството се огласяше от глупавата песен за рицарската съдба и любимата, която, вместо да чака, се е взела с друг.

Гералт съпроводи отряда с поглед. Видът на странстващите рицари му напомни за Рейнар дьо Боа-Фресне, който току-що се беше върнал от служба и възстановяваше силите си в прегръдките на своята гражданка, чийто мъж, търговец, обикновено не успяваше да се прибере сутрин или вечер, вероятно забавен някъде по пътя от придошли реки, пълни със зверове гори и други безумни стихии. Вещерът не си беше и помислял да изтръгва Рейнар от обятията на любовницата му, но искрено съжаляваше, че не беше отложил изпълнението на договора с лозите Померол за по-късно. Харесваше рицаря, липсваше му компанията му.

— Да вървим, господин вещерю.

— Да вървим, господин Ферабрас.

Поеха по пътя нагоре по реката. Блесюр се виеше, но имаше множество мостове, така че не се налагаше да удължават пътя си, за да заобикалят.