Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 65

— Всяка сутрин — продължи тя — цялата им компания се събираше в кухнята, в най-долния етаж на замъка Боклер. Готвачът ги обичаше, кой знае защо. Винаги се намираше нещо вкусно за тях. Онази сутрин това бяха яйца, кисела супа, задушен патладжан, заешки пастет, половин гъска и бял салам с цвекло, освен това — солидна пита козе сирене. Всички ядяха с апетит, мълчаливо. С изключение на Ангулеме, която не млъкваше.

* * *

— Казвам ви, да си направим тук бордей. Когато извършим каквото имаме за вършене, да се върнем и да си направим публичен дом. Проучих града. Тук има всичко. Само бръснарници изброих десет, а аптеки — осем. А бордеят е само един, и то някакъв такъв неугледен, казвам ви. Никаква конкуренция. Ще отворим по-луксозен. Ще купим едноетажна къща с градина…

— Ангулеме, пощади ни…

— … Изключително за почтена клиентела. Аз ще бъда мадам. Казвам ви, ще направим добри пари и ще си живеем като богаташите. Най-накрая ще ме изберат за съветница и тогава със сигурност няма да допусна да измрете, защото веднага щом ме изберат, аз ще избера вас и докато се усетите…

— Ангулеме, помолихме те. Изяж си филията с пастет.

Известно време цареше тишина.

— Какво преследваш сега, Гералт? Трудна ли е работата?

— Очевидците дават противоречиви описания. — Вещерът вдигна глава над чинията. — Следователно е или прискирник, което значи сравнително трудна работа, или дрелихон, което значи средно трудна работа, или нажемпик, тоест сравнително лесна работа. А може да се окаже и че работата е съвсем лека, защото са видели чудовището за последен път преди Ламас миналата година. Може да е напуснало Померол и сега да е на седем планини оттам.

— Което и му пожелавам — каза Фрингила, хапвайки си от гъшата кълка.

— А какво става с Лютичето? — попита изведнъж вещерът. — Не съм го виждал толкова отдавна, че черпя всички сведения за него от пеещите се в града пасквили.

— И ние не сме в по-добра ситуация — усмихна се Регис, без да отваря уста. — Знаем само, че нашият поет вече е в толкова близки отношения с принцесата госпожа Анариета, че си позволява дори пред свидетели да я нарича фамилиарно Невестулчице.

— Много точно попадение! — каза с пълна уста Ангулеме. — Госпожа принцесата наистина има нос като на невестулка. Да не говорим за зъбите.

— Никой не е съвършен — присви очи Фрингила.

— Самата истина.

Черната и бяла кокошка, разхождащи се из кухнята, започнаха да кълват обувките на Милва. Стрелкинята ги прогони с ритник и изруга. Гералт отдавна се заглеждаше в нея. Този път се реши.

— Мария — каза той сериозно, даже сурово, — знам, че разговорите ни трудно могат да се нарекат сериозни, а шегите ни — изискани. Но изобщо не е задължително да ни демонстрираш толкова кисела физиономия. Случило ли се е нещо?

— Със сигурност се е случило — каза Ангулеме. Гералт я изгледа предупредително. Твърде късно.

— Какво знаете вие? — Милва се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си. — Какво знаете, а? Да ви вземат дяволите! Целунете ми задника всичките, разбрахте ли?