Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 64

Фрингила понижи глас. Стори й се, че в лазурните очи на Трис Мериголд припламна омраза. Но в края на краищата това можеше да е просто отблясък от пламъка на свещта. Филипа изсумтя, играейки си с камъка.

— Моля без такава скромност, госпожо Виго. Тук сме само свои хора. Жени, които много добре знаят какво друго освен удоволствието дава сексът. Всички ние използваме този инструмент, когато се наложи. Моля, продължете.

— Дори и денем да се опитваше да демонстрира необщителност, надменност и гордост — заговори Фрингила, — то нощем беше изцяло в моята власт. Казваше ми всичко. Пееше химни за моята женственост и като се има предвид възрастта му, доста щедри, трябва да призная. А после заспиваше. В обятията ми, притиснал устни към гърдите ми. Търсейки заместител на майчината любов, която никога не е познавал.

Сега вече беше сигурна, че това не е отблясък от свещите. „Добре, моля, ревнувайте — помисли си тя. — Завиждайте ми. Има за какво.“

— Беше изцяло в моя власт — повтори Фрингила.

* * *

— Връщай се в леглото, Гералт. Още не се е съмнало, по дяволите!

— Имам уговорка. Трябва да отида в Померол.

— Не искам да ходиш в Померол.

— Имам уговорка. Дал съм дума. Управителят на лозите ще ме чака при портите.

— Тези твои ловувания на чудовища са глупави и безсмислени. Какво искаш да докажеш, убивайки в подземията поредния звяр? Своята мъжественост? Знам по-добри начини. С други думи, връщай се в леглото. Няма да ходиш в никакъв Померол. Или поне не толкова бързо. Управителят може да почака, какъв е той в края на краищата? Искам да се любя с теб.

— Извинявай. Нямам време за това. Дал съм дума.

— Искам да се любим!

— Ако искаш да ми правиш компания на закуска, започвай да се обличаш.

— Ти вече не ме обичаш, Гералт! Не ме ли обичаш вече? Отговори ми!

— Облечи онази перленосива рокля, обшита с кожа от норка. Много ти отива на лицето.

* * *

— Беше изцяло под моя власт, изпълняваше всяко мое желание — повтори Фрингила. — Правеше всичко, каквото поискам. Така беше.

— Да, вярваме — произнесе извънредно сухо Шеала де Танкарвил. — По-нататък, моля.

Фрингила се изкашля в юмрука си.

— Проблемът беше в компанията му — продължи тя. — Тази странна шайка, която той наричаше своя дружина. Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, който постоянно се вглеждаше в мен и се изчервяваше от усилие, опитвайки се да си спомни коя съм. Но изобщо не успяваше, защото съм посещавала Дарн Дифра, родовия замък на дедите му, когато е бил на шест или седем години. Милва, девойка на вид буйна и горда. Но аз два пъти я заварих да плаче, скрита в ъгъла на конюшнята. Ангулеме — вятърничаво дете. И Регис Терзиеф-Годфрой. Тип, който така и си остана загадка за мен. Цялата тази шайка му оказваше въздействие, което не можех да неутрализирам.

„Добре, добре — помисли си тя, — не вдигайте толкова високо вежди, не кривете уста. Изчакайте малко. Това още не е краят. Тепърва ще чуете за моя триумф.“