Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 62

Той често идваше тук.

В спалнята витаеше аромат на очарование и вълшебство, амбра, рози и женски сън. Но Фрингила не спеше.

Тя беше приседнала върху леглото, отметнала одеялото, и само с вида си го омагьосваше и завладяваше.

— Най-накрая си тук — каза тя, протягайки се. — Ти ужасно ме пренебрегваш, вещерю. Събличай се и бързо ела тук. Много, много бързо.

* * *

Тя премина бързо през коридорите. Никой не я видя, никой не я чу. Нито стражите, лениво сплетничещи на постовете си, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете я чуваха. Надигаха мустакатите си муцунки, застиваха, следяха я с черните мъниста на очите си. Но не се плашеха. Познаваха я.

Тя често идваше тук.

* * *

В двореца Боклер имаше коридор, а в края на коридора — стая, за чието съществуване не знаеше никой. Нито сегашната владетелка на замъка, принцеса Анариета, нито най-първата владетелка, прабабата на Анариета, принцеса Адемарта. Нито знаменитият Пьотър Фарамонд, архитектът, коренно преустроил замъка, нито работилите в съответствие с проекта и указанията на Фарамонд строители. Не знаеше за съществуването на коридора дори шамбеланът Льо Гоф, за когото всички смятаха, че знае всичко за Боклер.

Коридорът и стаята, замаскирани със силна илюзия, бяха известни само на първите архитекти на двореца, елфите. По-късно, когато елфите вече ги нямаше, а Тусент стана княжество — на малка група магьосници, свързани с княжеския дом. По-точно — на Арторнус Виго, магистър на магическите науки и голям специалист по илюзиите. И на неговата млада племенница Фрингила, притежаваща особен усет към илюзиите.

Бързо и безшумно преминавайки през коридорите на двореца Боклер, Фрингила Виго спря пред участъка от стената между две колони, украсени с акантови листа. Тихо произнесено заклинание и бърз жест накараха стената — която беше илюзия — да изчезне, разкривайки коридор, който изглеждаше глух. Но в края на коридора имаше замаскирана с илюзия врата. А зад нея — тъмна стаичка.

Когато влезе в нея, Фрингила, без да губи време, пусна телекомуникатора. Овалното огледало потъмня, после пламна, осветявайки помещението и изтръгвайки от мрака древни, натежали от прахта гоблени по стените. В огледалото се появи голяма, потънала в меки светлосенки зала с кръгла маса и насядали около нея жени. Девет жени.

— Слушаме те, госпожице Виго — каза Филипа Ейлхарт. — Какво ново?

— За съжаление — нищо — изкашля се Фрингила. От момента на последната телекомуникация досега — нищо. Нито един опит за сканиране.

— Това е лошо — каза Филипа. — Не крия, че разчитахме, че ще разкриете нещо. Моля, поне ни кажете… Вещерът успокои ли се? Ще можете ли да го задържите в Тусент поне до май?

Фрингила Виго помълча известно време. Нямаше ни най-малко желание да съобщава на Ложата, че само през последната седмица вещерът два пъти я е нарекъл „Йенефер“ и то в моменти, в които е имала всички основания да очаква собственото си име. Но Ложата, от своя страна, имаше всички основания да очаква от нея истината. Искреност. И правилни изводи.