Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 6

Анджей Сапковски

— Не знам дали си божество, или смъртна… Дали си една от богините… или обитателка на този свят…

— Карай по същество, ако обичаш.

— Бих искал да чуя историята ти. — Очите на Галахад пламтяха. — Ще благоволиш ли да ми я разкажеш, Господарке.

— Много е дълга.

— Имаме време.

— И не завършва особено добре.

— Не вярвам.

— Защо?

— Ти пееше, когато се къпеше в езерото.

— Наблюдателен си. — Цири извърна глава, стисна устни, а лицето й изведнъж се смръщи и се загрози. — Да, наблюдателен си. Но много наивен.

— Разкажи ми историята си. Моля те.

— Е, добре — въздъхна тя. — Щом искаш… Ще ти я разкажа.

Тя се настани по-удобно. Той също. Конете се разхождаха накрай гората, отскубвайки си от тревата.

— От началото — помоли я Галахад. — От самото начало.

— Тази история — заговори тя след малко, загръщайки се по-плътно с пиктското одеяло, — все повече и повече ми изглежда като история без начало. Също така не съм сигурна, че вече е свършила. Разбираш ли, в нея миналото и бъдещето са се преплели. Един елф дори ми каза, че тя прилича на змията, която е захапала със зъби собствената си опашка. Тази змия се нарича Уробос, за твое сведение. А това, че е захапала опашката си, означава, че кръгът се е затворил. Във всеки един момент се крият миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки един момент се крие вечността. Разбираш ли?

— Не.

— Това не е беда.

Втора глава

Истина ви казвам, който вярва на сънищата, е като онези, които се опитват да хванат вятъра или някоя сянка. Подлъгват се по измамния образ на криво огледало. Наистина са глупави онези, които вярват на сънните миражи и крачат по пътищата на илюзиите.

Но който пренебрегва сънищата и не им вярва изобщо, е също толкова неразумен. Защото ако сънищата нямаха никакъв смисъл, щяха ли тогава боговете да ни дадат способността да сънуваме, когато са ни създавали?

Мъдростите на пророка Лобода, 34:1

Не е ли всичко, което виждаме, или си мислим, че виждаме, просто сън в съня?

Едгар Алън По, „Сън в съня“

Ветрецът развълнува повърхността на езерото, от което се вдигаше пара като от котел, и раздвижи накъсаната мъгла. Греблата скърцаха и пляскаха ритмично; плоските им краища, изскачащи от водата, сееха градушки от блестящи капчици.

Кондвирамурс пусна ръка през борда. Лодката се движеше толкова бавно, че водната повърхност почти не се вълнуваше и не се разпени от дланта й.

— Ах, ах — каза тя, опитвайки се да вкара в гласа си колкото се може повече сарказъм. — Каква скорост! Направо се носим по вълните! Чак ми се вие свят!

Лодкарят, нисък и набит мъж, промърмори нещо ядосано и неразбираемо, без дори да вдига главата си, покрита със сиви, накъдрени като астраган коси. На послушницата вече й бяха омръзнали мънкането, сумтенето и хриптенето, с които този грубиян отбягваше отговорите на въпросите й още от момента, в който се беше качила на лодката.

— По-внимателно — процеди тя, запазвайки спокойствие с усилие. — От толкова интензивно гребане може да се преумориш.