Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 7

Този път мъжът вдигна загорялото си, тъмно като щавена кожа лице. Промърмори нещо, изсумтя, и с движение на обраслата със сива четина брадичка посочи закрепената за борда дървена макара и скриващото се под водата въже, опънато от движението на лодката. Явно смятайки обяснението за изчерпателно, възобнови гребането. В същото темпо като преди. Веслата горе. Пауза. Веслата потопени до средата на плоската част. Дълга пауза. Загребване. Още по-дълга пауза.

— Аха — изрече бавно Кондвирамурс, поглеждайки към небето. — Разбирам. Важна е теглената от лодката стръв — тя трябва да се движи със съответната скорост и на съответната дълбочина. Важен е риболовът. Останалото няма значение.

Това беше толкова очевидно, че мъжът дори не си направи труда да изсумти или да изхрипти.

— На кого му пука — продължи монолога си Кондвирамурс, — че пътувам цяла нощ? Че съм гладна? Че задникът ме боли и се е протрил от твърдата и мокра пейка? Че ми се пишка? Не, важен е само риболовът. Който впрочем е безсмислен. Никой няма да клъвне на стръв, влачена насред течението, при това на двайсет сажена дълбочина.

Мъжът вдигна глава, погледна я с неприязън и замърмори. Кондвирамурс показа зъбите си, доволна от себе си. Грубиянинът продължаваше да гребе бавно. Беше вбесен.

Тя се разположи удобно на кърмовата пейка и преметна крак върху крак така, че цепката на роклята й да разкрие колкото се може повече.

Мъжът отново замърмори, стисна още по-силно веслата с възлестите си длани, правейки се, че гледа само във въжето. Разбира се, и през ум не му минаваше да увеличи темпото на гребане. Послушницата въздъхна, отказа се от усилията си и се зае с изучаването на небето.

Веслата поскърцваха, диамантените капки се сипеха от плоските им части.

В бързо разсейващата се мъгла се мярнаха очертанията на остров. И издигащите се над него тъмни очертания на тумбеста кула. Грубиянинът, макар че седеше с гърба напред и не се оглеждаше, незнайно как усети, че вече почти са пристигнали. Без да бърза, той остави веслата на борда, стана и се зае да навива въжето на макарата. Все още с голи крака и гледайки в небето, Кондвирамурс подсвирна.

Мъжът нави въжето до края, огледа стръвта — голяма месингова лъжица, снабдена с три куки и опашка от червена вълна.

— Я, я! — възкликна сладко Кондвирамурс. — Нищо не е клъвнало, леле, колко жалко! Интересно, защо така не върви? Може би защото лодката се движеше твърде бързо?

Мъжът й хвърли поглед, който казваше много лоши неща. Седна, изхриптя, изплю се зад борда, хвана веслата с коравите си лапи, мощно преви гръб. Веслата плиснаха, заскърцаха, лодката се понесе по езерото като стрела, водата се пенеше шумно при носа, зад кърмата се завихриха водовъртежи. Изминаха разстоянието от четвърт изстрел с лък, разделящо ги от острова, преди гребецът да успее да измърмори нещо, а лодката излетя на крайбрежния чакъл толкова стремително, че Кондвирамурс падна от пейката.

Мъжът промърмори нещо, изхриптя и се изплю. Послушницата знаеше, че в превод на цивилизован човешки език това означаваше: „Омитай се от моята лодка, вещице многознайке!“. Знаеше също, че не може да разчита, че ще я изнесат на ръце. Свали обувките си, вдигна провокативно високо полата си и слезе. Преглътна проклятието си към натрошените раковини, болезнено забиващи се в стъпалата й.