Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 4

Тя разстла мократа риза върху камъка. Рицарят въздъхна отново. Ризата беше изпрана, но не напълно. Навсякъде по нея се виждаха кървави петна.

— Течението на реката ме донесе тук — поде девойката, която или не беше забелязала, че той е видял кръвта, или се направи, че не е забелязала. — Течението на реката и магията на еднорога… Как се казва това езеро?

— Не знам — призна си той. — Важното е, че е в Гуинед…

— Гуинед?

— То се знае. Ето тази планина е И Уидва. Ако се придържаш към лявата й страна и прекосиш горите, след два дни ще достигнеш Динас Динлъй, а след това — Каер Датал. А реката… Най-близката река се казва…

— Няма значение как се казва най-близката река. Имаш ли нещо за хапване, Галахад? Умирам от глад.

* * *

— Какво си ме зяпнал? Страх те е да не изчезна? Да не отлетя в простора заедно с твоя сухар и салама? Не се бой. В моя собствен свят ги надробих едни и се забърках с предопределението, така че в момента не е желателно да се появявам там. Ще се наложи да остана известно време тук. В този свят, в който нощем няма смисъл да се търсят на небето Дракона или Седемте кози. В който сега е второто пълнолуние след Белетейн, а самата дума „Белетейн“ се произнася „Белтан“. Какво си ме зяпнал, питам?

— Не знаех, че вълшебниците се хранят.

— Вълшебниците, магьосниците и елфите. Всички се хранят. Пият. И така нататък.

— Моля?

— Няма значение.

Колкото по-внимателно я разглеждаше, толкова повече се разсейваше аурата на необичайност и толкова по-бързо девойката ставаше човечна и нормална, даже най-обикновена. Но той разбираше, че тя не е такава и не може да бъде такава. Обикновените девойки не се срещат в подножието на И Уидва, в района на Кум Пука, не се къпят голи в планинските езера и не перат окървавените си ризи. Независимо от това как изглеждаше това момиче, то не можеше да е земно същество. Въпреки това Галахад вече съвсем свободно и без благоговеен страх гледаше сивите й коси, в които сега, когато те вече бяха изсъхнали, за негова изненада заблестяха бели нишки. Гледаше тънките й ръце, малкото носле и бледите устни, гледаше мъжките й дрехи с малко странна кройка, ушити от фин плат с необичайно гъста плетка. Гледаше меча й със странна конструкция и орнаменти, който изобщо не изглеждаше като парадно оръжие. Гледаше босите й стъпала, по които беше полепнал засъхнал плажен пясък.

— Да сме наясно — обади се тя, потривайки едното си стъпало в другото, — аз не съм елфка. Магьосница, тоест вълшебница — да, макар и малко нетипична. Всъщност сигурно и такава не съм.

— Жалко, наистина.

— Какво му е жалкото?

— Казват… — Той се изчерви и се запъна. — Казват, че вълшебничките, когато срещнат юноши, ги водят в Елфланд, и там… Под лешниково дърво, върху килим от мъх, ги карат да им се отдават…

— Разбирам. — Тя го погледна бързо, после отхапа голямо парче салам. — Що се отнася до Страната на елфите — каза тя, преглъщайки, — преди известно време избягах оттам, и изобщо не бързам да се връщам. Относно отдаването върху килим от мъх… Наистина, Галахад, не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Въпреки това искрено ти благодаря за добрите намерения.