Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 51

— За твое здраве, Гералт. Радвам се, че ни настаниха заедно.

— Не хвали деня преди мръкване — отговори вещерът с усмивка, тъй като общо взето беше в добро настроение. — Пиршеството едва започва.

— Напротив. Вече продължава достатъчно дълго, за да започнеш да ми правиш комплименти. Докога трябва да чакам?

— Ти си прелестно красива.

— Чакай, чакай малко! — засмя се тя, а той можеше да се закълне, че е напълно искрена. — С това темпо ме е страх да си помисля докъде можем да стигнем преди края на разговора. Започни от… Хмм… Кажи ми, че имам изящна рокля и виолетовото ми отива.

— Виолетовото ти отива. Но честно казано, най-много би ми харесала в бяло.

Той забеляза предизвикателство в изумрудените й очи. Боеше се да му отвърне. Не беше чак в толкова добро настроение.

Срещу тях бяха настанени Кахир и Милва. Кахир седеше между две младички и постоянно бърборещи дворянки, като че ли баронеси. А стрелкинята се беше оказала до стар, навъсен и мълчалив като камък рицар с лице, обезобразено от следи от едра шарка.

Малко по-надалеч седеше Ангулеме и предизвикваше суматоха сред съседите си — млади странстващи рицари.

— Какво е това? — викаше тя, вдигайки сребърния нож със закръглен връх. — Без острие? Да не ги е страх, че ще започнем да се пробождаме?

— Такива ножове — поясни Фрингила — се използват в Боклер от времето на принцеса Каролина Роберта, бабата на Ана Хенриета. Кароберта направо излизала извън кожата си, когато по време на пиршествата гостите започвали да си човъркат зъбите с ножовете. А това няма как да се прави с нож със заоблен връх.

— Няма как — съгласи се Ангулеме с гримаса на раздразнение. — За щастие са ни дали и вилици!

Тя се престори, че ще пъхне вилица в устата си, но под строгия поглед на Гералт се спря. Седящият от дясната й страна млад рицар се засмя с цвилещ фалцет. Гералт взе чинията с патицата в желе и я подаде на Фрингила. Видя как Кахир се раздвоява и разтроява, изпълнявайки капризите на баронесите, а те не откъсват поглед от него. Видя и как младите рицари се умилкват около Ангулеме, като се надпреварваха да й подават блюда и се кикотеха на простодушните й шегички.

Видя как Милва си чопли от хляба, забила поглед в покривката.

Фрингила сякаш четеше мислите му.

— На неприказливата ти спътничка не й се падна хубаво място — прошепна тя, навеждайки се към него. — Какво да се прави, случват се такива неща при нареждането на масите. Барон Дьо Трастамара не страда от галантност. Нито пък от словоохотливост.

— Може и да е за добро — отвърна тихо Гералт. — При твърде любезен дворянин щеше да стане по-лошо. Познавам добре Милва.

— Сигурен ли си? — Фрингила го погледна бързо. — А не я ли мериш със собствения си аршин? Между другото, доста жесток?

Той не отговори, а вместо това й наля вино. И сметна, че сега е моментът да си изясни нещо.

— Ти си магьосница, нали?

— Да — съгласи се тя, прикривайки учудването си доста умело. — Как се досети?

— Усещам аурите — каза той, без да се задълбава в подробности. — И имам опит в тази област.