Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 47

— Солпуга — констатира бързо Гералт. — Наричана още отровница.

— Ето — усмихна се Регис. — Сам виждате, господин Катийон, че си имате работа с професионалист. Може да се каже, че направо ви е паднал от небето. А обръщали ли сте се вече към странстващите рицари с тази молба? Принцесата има цял полк от тях, а такива мисии са по тяхната специалност, това е смисълът на съществуването им.

— Никакъв смисъл не е — поклати глава управителят на Катийон. — Смисълът на съществуването им е да охраняват пътищата и проходите, защото ако търговците не се доберат дотук, то всички ние ще трябва да тръгнем на път с торбите. Освен това рицарите може и да са смели, но само като са на конете. Никой няма да слезе под земята! Освен това те скъ…

Човекът се сепна и млъкна. Имаше вид на човек, който иска да се изплюе върху себе си.

— Скъпо вземат — завърши Гералт, дори без особена язвителност. — Знай, добри човече, че аз вземам още по-скъпо. Свободен пазар. И свободна конкуренция. Защото ако сключим договора, аз ще сляза от коня и ще отида под земята. Обмислете това, но не се бавете, защото няма да остана дълго в Тусент.

— Изненадваш ме — каза Регис веднага, щом управителят си тръгна. — В теб неочаквано се обади вещерът? Сключваш договори? Захващаш се с чудовища?

— И аз самият съм изненадан — призна си искрено Гералт. — Реагирах импулсивно, сякаш нещо ме подтикна. Ще се откажа. Да се върнем към разговора ни…

— Почакай. — Вампирът посочи с поглед към пътя. — Нещо ми подсказва, че към теб идват поредните клиенти.

Гералт изруга под нос. По заобиколената от кипариси алея към него вървяха двама рицари. Вещерът веднага позна първия — голямата бича глава върху снежнобяло поле не можеше да се сбърка с ничий друг герб. Вторият рицар, висок, с прошарени коси и благородно ъгловато лице, сякаш изсечено от гранит, носеше синя туника със златен кръст, покрит с лилии.

Рицарите спряха на определените от етикета две крачки и се поклониха. Гералт и Регис отговориха с поклони, след което цялата четворка изтърпя изискваното от рицарския обичай мълчание, траещо десет удара на сърцето.

— Господа — каза Бичата глава, — позволете да ви представя барон Палмерин дьо Лонфал. Аз, както може би си спомняте, се казвам…

— Барон Дьо Пейрак-Пейран. Как бихме могли да забравим!

— Имаме питане към господин вещера — премина към същността Пейрак-Пейран. — Свързано е, така да се каже, с професионалните ви дела.

— Слушам ви.

— Насаме.

— Нямам тайни от господин Регис.

— Но благородните господа несъмнено имат такива — усмихна се вампирът. — Затова, с ваше разрешение, бих искал да огледам тази очарователна беседка, вероятно храм на размишленията… Господин Дьо Пейрак-Пейран… Господин Дьо Лонфал…

Обмениха поклони.

— Целият съм в слух — прекъсна мълчанието Гералт, дори и без да си помисля да изчаква десет удара на сърцето.

— Проблемът е в тази сукуба… — Пейрак-Пейран снижи гласа си до шепот и боязливо се огледа. — В този нощен кошмар, който навестява мъжете. Който принцесата и дамите ви заръчаха да унищожите. Колко ви обещаха за убиването му?