Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 46

— Имаме и една молба към вас, господин Гералт — прекъсна мълчанието Анариета. — Като към вещер.

— Да, Ваша милост.

— Това е молба на множество благородни дами от Тусент, а също така и наша. Нощно чудовище безпокои тукашните домове. Дявол, призрак, сукуба във вид на жена, но толкова безсрамна, че няма да се осмелим да я описваме, безпокои добродетелните и верни съпрузи. Навестява през нощта спалните им, позволява си разгул и отвратителни перверзни, за които скромността ни не ни позволява да говорим. Вие, като специалист, сигурно знаете за какво става въпрос.

— Да, Ваша милост.

— Дамите от Тусент ви молят да сложите край на това безобразие. А ние се присъединяваме към молбата им. И ви уверяваме в нашето благоразположение.

— Да, Ваша милост.

* * *

Ангулеме намери вещера и вампира в парка на двореца, където те се разхождаха и водеха потайни разговори.

— Няма да повярвате — рече задъхано тя. — Няма да повярвате какво ще ви кажа… Но то е самата истина…

— Казвай, де.

— Рейнар дьо Боа-Фресне, странстващият Шахматен рицар, заедно с други странстващи рицари, стои на опашка пред княжеската хазна. И знаете ли защо? За месечното си заплащане! Казвам ви, опашката е дълга половин изстрел с лък, а от гербове ти причернява пред очите. Попитах Рейнар какво става, а той отговори, че странстващите рицари също трябва да ядат.

— И какво странно има тук?

— Шегуваш ли се? Странстващите рицари странстват от благородни подбуди! А не срещу месечно заплащане!

— Едното не изключва другото — каза с много сериозен тон Регис. — Наистина. Повярвай ми, Ангулеме.

— Повярвай му, Ангулеме — изрече сухо Гералт. — Престани да тичаш из двореца в търсене на сензации, по-добре прави компания на Милва. Тя е в ужасно настроение, не бива да остава сама.

— Вярно е. Лелката явно е в цикъл, понеже е зла като оса. Мисля, че…

— Ангулеме!

— Тръгвам, тръгвам.

Гералт и Регис се спряха при леха вече леко позамръзнали рози центифолия. Но не успяха да поговорят както трябва. Иззад оранжерията излезе слаб мъж с модно наметало с цвят охра.

— Добър ден. — Той се поклони, удряйки в коляното си калпака си от кожа на златка. — Мога ли да попитам кой от вас, уважаеми господа, е вещерът на име Гералт, славещ се със своите умения?

— Аз съм.

— А аз съм Жан Катийон, управител на лозята Кастел Торичела. Работата е там, че много се нуждаем от вещер. Искам да ви попитам ще бъдете ли така добър…

— А за какво става въпрос?

— Значи работата е следната — започна управителят на Катийон. — Заради войната, да я вземат дяволите, търговците взеха да идват по-рядко, запасите се увеличават, мястото за бъчви намалява. Мислехме, че това не е голям проблем, понеже под замъка има цели мили подземия, водещи надълбоко-надълбоко, чак до недрата на земята. Намерихме и под Торичела такова подземие — хубаво, с кръгли сводове, нито сухо, нито влажно, точно като за вино…

— И какво? — не издържа вещерът.

— Оказа се, че в подземията дебне някакво чудовище, сигурно дошло от дълбините на земята. Изгори двама души, само костите им останаха, а един ослепи, от което следва, господа, че това чудовище бълва някаква силна луга…