Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 34

— Имам клиенти за препариране на трупа — усмихна се рицарят. — Гилдията на бъчварите. Видели са в Кастел Равело чучело на подобна гадост, плешница или както там се казва… Знаеш коя. Тази, която уби в подземието под руините на стария замък на деня след Саовине…

— Спомням си.

— Та бъчварите са видели чучелото и ме помолиха да им доставя нещо по-рядко срещано, за да украсят седалището на гилдията си. Кокошолисът е много подходящ. Гилдията на бъчварите в Тусент, както се досещаш, не се оплаква от липса на поръчки и благодарение на това е доста състоятелна, така че като нищо ще дадат двеста и двайсет. Може би дори и повече, ще пробвам да се попазаря. А що се отнася до перата… Бъчварите няма да забележат, ако откъснем няколко пера от задника на кокошолиса и ги продадем на канцеларията на княжеството. Канцеларията не плаща от собствения си джоб, а от хазната на княжеството, така че без пазарене ще заплати не по пет, а по десет на перо.

— Прекланям се пред хитростта ти.

— Nomen omen — Рейнар дьо Боа-Фресне се усмихна още по-широко. — Мама сигурно е предчувствала нещо, когато ми е дала името на хитрия лисан от добре известния цикъл от приказки.

— Трябвало е да станеш търговец, а не рицар.

— Трябваше — съгласи се рицарят. — Но какво да се прави, щом си се родил син на господин с герб, си оставаш син на господин с герб и умираш като господин с герб, като преди това си създал, хе-хе-хе, господинчовци с гербове. Каквото и да правиш, нищо не можеш да промениш. Впрочем, и ти не смяташ никак зле, Гералт, а не се занимаваш с търговия.

— Не се занимавам. По същата причина като теб. Само с тази разлика, че няма да създам вещерчета. Да се махаме от тези подземия.

Отвън, при стените на замъка, усетиха хлад и вятър от планините. Нощта беше ясна, небето — звездно и безоблачно, лунната светлина искреше върху лозята, покрити с наскоро навалял, чист сняг.

Спънатите коне ги посрещнаха с пръхтене.

— Би трябвало — каза Рейнар, многозначително гледайки вещера — веднага да се срещнем с клиентите и да приберем печалбата. Но ти сигурно бързаш за Боклер, нали? Към нечия спалня?

Гералт не отговори, тъй като по принцип отминаваше с мълчание такива въпроси. Закрепи тялото на скофина върху резервния кон, след което възседна Плотка.

— Ще се срещнем с клиента — реши той, обръщайки се върху седлото. — Нощта е още в началото си, а аз съм гладен. И с удоволствие бих пийнал нещо. Да идем в града. Във „Фазанарията“.

Рейнар дьо Боа-Фресне се изкикоти, намести висящия на седлото щит с червено-жълта шахматна дъска и се качи върху високото седло.

— Ваша воля, кавалере. В такъв случай — към „Фазанарията“. Дий, Буцефал!

Потеглиха ходом по заснежения склон, надолу, към пътя, ясно обозначен от рехавите редици тополи от двете му страни.

— Знаеш ли какво, Рейнар? — обади се изведнъж Гералт. — Аз също предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Говорещ нормално. Тогава, през октомври, разговаряше с дразнещо идиотско маниерничене.