Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 32

Трета глава

Ален от зората, сякаш в кръв облян,млад сокол се вие, тръпне от наслада.Бързокрила, лека, пламнала от свян,радостно припърхва гургулица млада.От сърце ви нося мойта изненада.Ах, Амур, самият бог на любовта,за любов такава е изпял в балада:Ще ти бъда верен, предан до смъртта.

Франсоа Вийон

Макар и толкова да бързаше, толкова да ни пришпорваше, толкова да се горещеше и толкова да се гневеше, вещерът остана в Тусент почти цялата зима. Каква беше причината? Няма да я напиша. Имаше причина, и толкоз, няма да се разпростирам. На тези, които ще побързат да осъдят вещера, ще напомня, че любовта има много имена, и че не бива да съдят, за да не бъдат съдени.

Лютичето, „Половин век поезия“

Това бяха дни на добър лов и добър сън.

Ръдиард Киплинг

Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.

Гералт, макар и хванат неподготвен, реагира инстинктивно. Завъртя се, забърсвайки с гръб стената на подземието. Звярът прелетя покрай него, рикошира от прашния под като топка, размаха криле и скочи отново, съскайки и отворил ужасния си клюн. Но този път вещерът беше подготвен.

Той нанесе удар с къс замах, на равнището на лакътя, целейки се в долната част на гърлото, под огърлицата от тъмночервени гребени, двойно по-големи от гушата на пуяк. Усети как острието разсича плътта. Стремителността на удара повали звяра на пода, до стената. Скофинът изкрещя, и това беше почти човешки вик. Мяташе се сред натрошените тухли, удряше се в стената и пляскаше криле, пръскаше кръв, размахваше наоколо подобната на бич опашка. Вещерът беше сигурен, че боят е свършил, но чудовището го изненада неприятно. Неочаквано то се хвърли към гърлото му, врещейки страховито, извадило нокти и тракащо с клюна си. Гералт отскочи, отблъсна се от стената, нанесе удар отдолу, използвайки инерцията от отблъскването. Улучи, скофинът отново рухна сред тухлите, по стената плисна воняща кръв и потече по нея, образувайки фантастична шарка. Чудовището вече не се мяташе, само се тресеше, врещеше, протягаше дългата си шия и я издуваше, тръскаше гребените си. Кръвта течеше бързо между тухлите, върху които лежеше то.

Гералт би могъл да го довърши без усилия, но не искаше да поврежда повече кожата му. Чакаше спокойно кръвта на скофина да изтече. Отдалечи се на няколко крачки, извърна се към стената, разкопча панталоните си и се облекчи, подсвирквайки си тъжна мелодийка.

Скофинът престана да врещи, утихна и замря. Вещерът се приближи и леко го побутна с върха на меча. След като се убеди, че всичко е свършило, хвана чудовището за опашката и го вдигна. Държаният за основата на опашката скофин достигаше с ястребовия си клюн земята, а разперените му крила имаха четири стъпки обхват.

— Лекичък си, кокошолисе. — Гералт тръсна звяра, който наистина не тежеше повече от добре охранен пуяк. — Лекичък си. За щастие ми плащат на бройка, а не на тегло.