Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 31

— Но истината…

— За истината — рязко я прекъсна Нимуе — точно това няма никакво значение. Не забравяй, че ние не знаем как е изглеждала наистина Цири. Но на тази картина, нарисувана от Вилма Весели, е изобразена точно тя, как води бурен разговор с елфа Авалак’х на фона на кошмарни скулптури на деца. Цири. Няма никакво съмнение в това.

— Но — не се предаваше Кондвирамурс — твоят гоблен…

— Изобразява замъка, в който се е разиграл финалът на легендата.

Мълчаха дълго. Преобръщаните картони шумоляха.

— Не харесвам версията на легендата от Черната книга — обади се Кондвирамурс. — Тя е една такава… Такава…

— Неприятно правдива — завърши Нимуе, поклащайки глава.

* * *

Кондвирамурс се прозина, остави настрана „Половин век поезия“, издание, допълнено с послеслов от професор Еверет Денхоф младши. Размести възглавниците от положение за четене до положение за сън. Отново се прозина, протегна се и загаси лампата. Стаята потъна в мрак, разсейван само от иглите лунна светлина, проникващи през процепа между завесите. „Какво да избера за тази нощ? — запита се послушницата. — Да се отдам на волята на съдбата? Или да се закотвя?“

След кратък размисъл избра второто.

Имаше един неясен, повтарящ се сън, който тя все не успяваше да досънува докрай. Той се разсейваше, изчезваше сред другите сънища така, както вълнена нишка се губи сред шарката на многоцветна тъкан. Сън, който изчезваше от паметта й и същевременно упорито си оставаше там.

Кондвирамурс заспа веднага и сънят моментално я споходи. Достатъчно беше да си затвори очите.

Нощно небе, безоблачно, осветено от луната и звездите. Хълмове, лози по покритите им със сняг склонове. Черен и ъгловат силует на сграда — крепостни стени със зъбци, колони, самотна стражева кула.

Двама конници. Излизат в празното пространство между стените, слизат от конете, влизат през портала. Но в сияещия в пода отвор на подземие се вмъква само единият.

Този, чиито коси са абсолютно бели.

Кондвирамурс застена в съня си и започна да се мята в леглото.

Белокосият се спуска по стъпала, дълбоко-дълбоко в подземието.

Върви по тъмни коридори, осветява ги, постоянно палейки сложената в желязна ръкохватка борина. Призрачни сенки танцуват по стените и сводовете.

Коридори, стъпала, пак коридори. Килия, голяма крипта, бъчви покрай стената. Купчина натрошени камъни. После — разклоняващ се коридор. И в двете посоки е тъмно. Белокосият запалва поредната борина. Измъква меча от ножницата на гърба си. Колебае се, не знае по кой коридор да тръгне. Накрая избира десния. Много студен, криволичещ, покрит с натрошени камъни.

Кондвирамурс стене в съня си, обхваща я страх. Тя знае, че пътят, избран от белокосия, води до опасност.

Знае също, че белокосият търси опасността.

Защото това е неговата професия.

Послушницата се мята сред завивките, стене. Тя е сънувачка, тя сънува, изпаднала е в онироскопичен транс и неочаквано пророчески знае какво ще се случи след малко. „Внимавай! — иска да извика, макар и да знае, че няма да успее да извика. — Внимавай, огледай се!

Пази се, вещерю!“

Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.